Езерото Комо от Леко

Импровизирано запазваме кола под наем вечерта преди денят определен за езерото Комо. След бързо проучване става ясно, че с влак ще трябва да се върнем до Милано, от където да вземем друг влак до Комо, а от там автобус до Беладжио – 3-5 часа път в едната посока. С кола – около час. Не ни трябва много мислене, за да изберем и запазим едно фиатче през Carrentals (както ще видите по-долу – ужасни, не ги препоръчваме), излиза 40 лв за целия ден, което ни се вижда подозрително евтино, но решаваме, че просто сме късметлии. Запазвам на името на Жоро, той е по-опитният шофьор от двамата.

На сутринта ставаме рано и се отправяме с автобус № 1 към летището, от където ще си вземем колата. На спирката на автобуса, Жоро се сеща, че не си е взел шофьорската книжка. Ще добавим шофьор, казваме си, и всичко ще е наред. Пред Goldencar, естествено има огромна опашка – явно са най-евтини. След почти двучасово чакане, стигаме до заветното гише, само за да ни уведомят, че могат да добавят шофьор, но за тази цел ще трябва да направят пълна застраховка на колата и да сменят резервацията и удоволствието ще ни струва 90 евро. Ядосани се отказваме и се връщаме на гарата, решени да вземем влак и да направим еднодневна разходка.

Жоро – Господ здраве да му дава – се сеща, че Леко (Lecco) също е на езерото Комо и за да стигнем до там, нямаме нужда от прекачване през Милано. Купуваме билети и по обяд сме в Lecco. А то е всичко, от което имаме нужда!

Този по-малко туристически район на езерото Комо предлага очарователна архитектура на фона на драматичен алпийски фон, богата кухня и невероятни гледки към езерото – но без тълпите и круизните кораби на по-популярните градове. Точно като за нас.

Вървим по живописни калдаръмени улици, наслаждаваме се на гледката на красиви къщи с типичните италиански дървени щори, внушителната градска стена, паметник на Джузепе Гарибалди и разбира се, спираме за джелато.Мястото е Gelati Toldo – занаятчийски сладолед, произвеждан от 1925, вече от три поколения Толдо. Оправдава очакванията ни, джелатото е нероятно и се произвежда с локални натурални продукти, както ни обяснява усмихнатия мил дядо, който ни обслужва.

Наближавайки езерото, сме изправени пред ето тази гледка – изпълнени с живот и глъч ресторанти, сгради в пастелни тонове, характерната за Леко камбанария на фона на величествените Алпи.

Правим още няколко крачки и се озоваваме пред всичко гореописано + изумрудена вода, лодки и зеленина. Чувстваме се нереално. Все едно сме попаднали във вълшебна приказка.

Камбанарията на базиликата Свети Никола е втората по височина в Италия и създава отличителен силует на града и езерото. Емблематична е поради нетипичния си дизайн на молив.

Следва кратка обиколка на езерото, аз спирам да снимам и догонвам Жоро, който се е запътил към пристанището.

В неделя (festivi) ако искаме да отидем до Беладжио с корабче следобяд, трябва да вземем това в 16:10 (14:00 вече сме го изпуснали) и да се върнем веднага – 17:45. Решаваме, че не си заслужава – вместо това отдаваме заслуженото внимание на Леко.

За обяд, избираме симпатична тратория с любимите ми италиански карирани покривки. Слънцето напича, но ние сме на сянка, свеж ветрец подухва от към езерото, гледката е вълшебна, виното – студено и резливо, пицата – тънка и сочна, речните скариди в пастата ми – пресни и великолепно приготвени. Хапваме бавно и с наслада, минутите се изнизват протяжно и изпадаме в лениво безвремие.

Взимаме друго корабче (7€ на човек), с което разглеждаме за 40-50 минути езерото и реката и заедно с няколко безстрашни руски туристи се возим на горната палуба. Всички останали се крият на сянка. Този път съм подготвена със слънцезащитен крем и успяваме да изпитаме удоволствие от преживяването, без да изгорим. Снимаме, снимаме се, притичваме от едната до другата страна на лов за гледки, разминаваме се с моторни лодки, махаме на плажуващите и през цялото време величието на Алпите на фона на езерото не спира да ни изумява.

След приказната разходка по вода, продължаваме обиколката на езерото по суша и по познатата схема – Жоро отива на сенчеста полянка да подремне, а аз слизам на импровизирания каменист плаж.

Топвам блаженно стъпалата си в хладната прозрачна вода и зарейвам поглед в далечината.

Отивам мислено до планината за зеленина, до сгушените в нея къщи за уют, правя компания на платноходките и се излягам на палубите им. Около мен има хора, които се къпят, разговарят, подвикват си, събират тен, играят. Всичко това се слива в приятно жужене и отново изпадам в безвремие. Сигурно това е dolce far niente – или сладостта от правенето на нищо, което италианците владеят до съвършенство.

На корабчето ни разказаха, че Свети Никола е покровител на Леко и базиликата на града е посветена на него. Златната му статуя е поставена директно в езерото в района на Пунта Мадалена. На 6 декември всички деца в Леко получават голяма червена ябълка – дар от светията.

Правим последна разходка на това вълшебно място и се отправяме към гарата. Обсъждаме потенциални маршрути за поход в планината и си обещаваме, че ще се върнем.

Вечеряме в La Bruschetta в Бергамо – популярно заведение много близо до хотела ни. Панираният цвят от тиква е разочароващ, но пастата ни е превъзходна.

За мен – артишок, домати и местна панчета.

За Жоро – класическо болонезе.

Arrivederci Bergamo. Arrivederci Italia. Броим дните до следващата ни среща.

1 коментар

  1. Vesela Lilova каза:

    Много е красиво…грабва те и само гледаш, гледаш и …няма какво да коментираш, останал си без думи и започваш от начало, иска ти се и си представяш, че си там…Благодаря, Теди, Толкова е интересно и увлекателно, идваме с теб навсякъде, на все по-прекрасни места!


Вашият коментар