Тази година 24 май е много удобно в петък и с Жоро и децата решаваме да пътуваме до Бургас за дълъг уикенд и да изкараме любимия празник на славянската писменост и култура с учителката ми от първи до трети клас, която живее в Несебър. Запазвам чудесен апартамент на централно място.

Още с настаняването, излизаме на разходка в морската градина, отиваме до плажа и топваме боси крака в морето. Аз се изкъпах в Индийския океан в Южна Африка, след това и в Балтимор изкарах ден на Атлантическия океан, но за децата това е първи досег до морска вода за годината и те са на върха на щастието. Тичат, плискат с крачета, правят колела, играят с пясъка, гонят се, събират мидички. Волност, простор и свобода.

Морската градина в Бургас е прекрасна! На няколко нива, с хубави, добре поддържани алеи навсякъде, възможност за кънки, колела и тротинетки, както и чудесни морски гледки.

Качваме се на най-горното ниво от моста и за първа вечеря избираме ресторант Нептун. Една от най-добрите тарами, които сме опитвали, пресен сафрид, добре приготвена ципура и сьомга и отлично обслужване. Висок клас ресторант и цените са подобаващи.

Петък сме в Несебър, вали, но ние сме на гости на госпожа Митова и дъждът не ни притеснява. Пропускаме манифестацията, от която винаги ми трепва сърцето – всяка година от първи до трети клас съм участвала, и тържествата по случай празника, но имаме качествено време с моята първа учителка, едната ѝ прекрасна дъщеря, която също е учителка и внучката ѝ, която е певица.

Прегръщам Митова, подарявам ѝ розите, вглеждам се в меките ѝ сини очи и се връщам години назад. Връщам се в първи клас, когато тя беше за всички нас и учителка и майка и закрилница и изповедник и приятел. Щастлива съм, че мога да я видя, да я поздравя и да имам време с нея. Говорим си за санаториума, обсъждаме огромния неприятен хотел построен на мястото, спомняме си за отминалите времена и за другите учители. Обядваме с трите поколения Митови, децата показват най-възпитаната и дружелюбна част от себе си и гостито минава точно, както си го представях.

Дъждът, като по поръчка е спрял, и аз разчувствана – искам да покажа на Ади и Пете Несебър. Искам да го видят през моите очи, през очите на седемгодишното момиче, за което Несебър беше роден град, градът на любимата учителка, градът на вкусните цаца и пържени картофи, градът на разходките за награда, градът, който виждах всяка сутрин като стана от леглото и на чиито светлини казвах лека нощ. Искам да им покажа и безгрижните лета там, след времената на санаториума, кеят, ресторантите, лодките, църквите. Искам да се разходим в настоящето и да го пречупим през призмата на това, което е останало в сърцето ми.

Те не се интересуват много от моите истории и спомени, тичат по безлюдните алеи, играят на пустите плажове, отегчават се от многото информация и искат сладолед.

За мен тази разходка е вълнуваща и пречистваща, всяка крачка има особен смисъл – виждам това, което е пред мен, радвам се на реставрираните сгради, на алеята, която най-сетне обрамчва целия полуостров, на добре поддържаните цветни лехи, а чувствам това, което е било – трепетът при вида на морето, спомените останали по старите къщи, носталгията, която струи от всяка лодка на пристанището. Съществувам, като че ли, в две реалности, които често се разделят и още по-често се сливат.

Несебър е щедър с мен и любимото Арт кафе е отворено. Сядаме, поръчваме общо взето всичко, което имат в менюто – днес им е първи работен ден.

Смутито и капучиното са чудесни, децата се задоволяват с торта Гараш вместо сладолед. Дъждът е измил града и отворил сърцето му, аз седя в кафенето и попивам всяко туптене. Св. София е необикновено красива на меката светлина на залязващото слънце и всички абитуриенти са устремени към нея. Издебвам и я снимам без хора.

Вечеряме в ресторант Етно в Бургас, за който съм прочела позитивни отзиви олнайн. Масите и столовете навън са на една от главните улици в града – Александровска, и хапвайки, гледаме всички добре изглеждащи бургазлии излезли на вечерна разходка и шепата туристи, които са решили да посетят града през май. Храната е добре приготвена и обслужването е приятно.

Съботата изкарваме на друго емблематично (за нас с Жоро) място – плажът на бившия къмпинг в Черноморец, на който сме ходили като млади гаджета. Тихо и спокойно е, морето е гладко като огледало, водата е кристално чиста. Освен нас има баба с внуче и няколко двойки. Заведенията още не са отворили, хора се суетят около тях и изваждат и почистват маси и столове.

Околността е застроена и знам, че през активния сезон плажът е пренаселен и съвсем не изглежда така идилично, но избирам да се насладя на момента. Конюнктурата на водата, пясъкът и камъните също е доста променена. Голяма скала, която беше на плиткото преди няколко години сега изобщо не се вижда – покрита е с вода. Южната част на плажа е съвсем камениста.

Правим си бивак до кабинката на спасителя, за да използваме сянката, и влизаме във водата. Студена е. Децата се заиграват, но сравнително бързо излизат.

Аз плувам 30-40 минути, като първите десетина бързам все едно ме гони акула, за да се стопля. Влизам навътре, успокоявам дишането си и се наслаждавам на кристалната вода и тишината. Излизам в другия край на плажа, разхождам се по цялото протежение, събирам няколко боклука и се радвам, че не са повече.

Останалото време изкарваме в четене на книжки и игри.

Черни облаци се скупчват, притъмнява, задухва. Решаваме, че ще завали и бързаме към колата. Разминава ни се, но по път за Бургас пороят ни настига. Вечерта е топла и красива, залязващото слънце обагря хоризонта в розово, а в морската градина имат пеещи цветни фонтани! Сядаме на пейка с добра гледка и се наслаждаваме на целия репертоар. Малко завиждаме на бургазлии.

В неделя закусваме в кафене близо до площад Тройката и след това отиваме да видим посветени на най-бургаските поети – Петя Дубарова и Христо Фотев.

Разхождаме се дълго и попиваме, колкото можем повече от морския чар на Бургас. Обещаваме си, че ще се върнем – скоро – и отново извън сезона.