Кашинският водопад Скока е в списъка ни с желани дестинации още от миналата година, когато на разклона за село Кашина се отказваме – пътят ни се струва много разбит, и вместо това откриваме вълшебните мелнишки пирамиди.

Първата събота на ноемрви 2021 отиваме подготвени с информация от първа ръка, че пътят е проходим и  решаваме да си опитаме късмета. От Мелник има табели за селото, което се намира на около 15 км. Стигаме отбивката за село Любовище и бавно и предпазливо напредваме. Минаваме през тунела на любовта, който бил прокопан в скалата ръчно от местните хора, и въпреки че е популярно инстаграмъбъл място, нас не ни привлича и дори не го снимаме. Продължаваме по пътя и изминаваме осемте километра след отбивката за 25-30 минути.

Паркираме в село Кашина и се подготвяме да изминем последните 3 км до крайната ни цел пеша по коларски път. Теоретично, можете да стигнете почти до подножието на водопада и с кола, но трябва да е високопроходим джип.

Започваме приключението с тези ценности, заредени с добро настроение и мотивация. Пътят не е маркиран, но има много указателни табели и мъдрости, при които спираме да поемем дъх и обмислим.

Разходката до водопада ни отнема около един час, пътеката е широка, на места доста стръмна, и изключително цветна и живописна.

След 10 минути стегнато ходене, пресичаме реката по дървено мостче и продължаваме от другата страна.

Есента е щедър художник и ни поднася великолепни щрихи след всеки завой. Цветовете преливат от нежно зелено, в ярко жълто, наситено ръждиво оранжево и тъмно червено. Пътят се вие живописно и ни примамва да го следваме.

Пепи започва изкачването мрънкайки и оплаквайки се, че не той е избрал планинска разходка, защо не сме го попитали какво иска, не са ли ми омръзнали тези проклети водопади. Аз слушам активно и се старая да не се изнервям и да не давам съвети. В един момент, той превключва – направо можех да чуя прещракването в главичката му – хуква по стръмния път пред нас, изпреварва Жоро и Ади и с енергия и желание ни подканя да побързаме.

Когато най-сетне го настигам и го питам какво точно се случи, за да промени настроението си за секунди, той ми отговаря следното – реших да избера да ми е приятно и да се наслаждавам, както ти си ми казвала – всичко е въпрос на избор и аз промених моя днес. Предишното настроение не ми харесваше. Стоя със зяпнала уста, гордостта се разлива във вените ми и прогонва умората и задъхването.

Разминаваме се с колоездачи, набелязаме (Жоро) гъби с големи шапчици, които да откъснем навръщане и стигаме до тази есенна приказка – водопадът се вижда в далечината, а последните метри са обезопасени с дървен парапет.

Скока е изключително впечатляващ на фона на златните листа, вечно зеленият бръшлян и острите скали. Падът му е 20 м и е пълноводен по всяко време от годината.

Снимам, снимам, снимам и не мога да се наситя. Оставам дълго, дишам дълбоко, поемам отрицателните йони и запечатвам красотата в клетките си.

Жоро се качва до горния ръб (виждате ли го?), а децата си правят къща под голяма скала при долния пад.

Местността е толкова примамлива, че оставаме за дълъг бивак. Имаме хамак с гледка.

Аз стоя на покрива на къщата на децата и се наслаждавам великолепието на гората. Южната част на Пирин е доста по-гостоприемна и с радост ѝ гостуваме дълго.

Връщаме се до колата за около 50 минути, въпреки че Жоро спира за гъби и денят вече е към края си.

Меката светлина на залязващото слънце погалва за последно дърветата и се скрива зад хълма.