На ключките водопади – Метлата, Вретеното и Чергата, решаваме да дадем шанс средата на август, когато имаме време в района на Сандански. Четем в пътеписи, че пътеката е предизвикателна, но сравнително кратка, което се оказа наполовина вярно – пътеката наистина е  изключително стръмна и трудна, но на нас ни отне двойно повече от времето описано на указателните табели и оценките от пътеписите.

От Сандански до с. Ключ стигаме за около 40 минути и от селото следваме следваме табелите за Ключките водопади. Пуснали сме и дамата от google maps да ни упътва, тя обаче ни отвежда до място, на което има само синя и жълта маркировка, а ние сме прочели, че трябва да следваме зелената. Връщаме се до широкия площад с механа, паркираме и потегляме пеша.

Условно можем да разделим цялото приключение на три – от механата до голямата информационна табела, от табелата до т-образно планинско кръстовище, на което лесно можем да се объркаме за посоката, и от това кръстовище до първия водопад. Общият път за нас беше час и половина. Пътеката е чудесно маркирана, на места обезопасена и добре поддържана.

Започваме прехода по пътя на Самуиловите войни, по който са обозначени пет маркировки, след малко разбираме крайната точка за всеки цвят. Нашата е зелената.

Първите 10-15 минути вървим през гора от ниска растителност, папрат и храсти, чуваме ромоленето на реката и се наслаждаваме на самотни и причудливи чинари.

Няма и следа от приказната атмосфера на Беласица, с която сме свикнали при разходките ни до другите водопади там – Яворнишкия, Лешнишкия, Мангъро и Дъбицата. Стръмно е, но поносимо. Пресичаме реката по малко дървено мостче и стигаме до голямата информационна табела, където маркировките се разделят.

За Мангъро може да се заходи и от тук – следвайки синята маркирковка, ние го достигнахме от село Скрът.

Продължаваме да се ориентираме по зеления цвят и да следваме все по-големия наклон.  За около 10-15 минути и след поредно стръмно изкачване, стигаме т-образното горско кръстовище и тъй като не виждаме веднага маркировка, вътрешният компас на Жоро предлага да тръгнам на ляво. Забелязваме зелената боя на един камък в дясно и продължаваме.

Следват две плашещи табели, които предупреждават за трудни водопади и за това, че изкачването е сериозно и е на наша отговорност.

Вече сме там, няма да се отказваме. Веднага след втората предупредителна табела, следва почти отвесна местност, която е укрепена с въже отстрани за повече сигурност и опора.

Впускаме се за около час в стръмни изкачвания и слизания, които освен че ни водят надолу нагоре, предлагат и допълнителна извивка за крака, защото вървим по траверс. Натоварващо е, изморяваме се, спираме за кратки почивки и вода, минаваме по още няколко места обезопасени с въжета. Аз съм с туристически сандали и краката ми  – освен, че се разраняват от необичайната позиция и денивелацията – се покриват с прах.

Докато при другите разходки в Беласица ми е приятно, наслаждавам се на гората – сякаш излязла изпод перото на Толкин – на свежия въздух и великолепието на дървета, този преход ми е по-скоро мъчителен. Срещаме тази приятелка по пътя, която успява да ни разведри и изтощени, потни и задъхани най-накрая стигаме до Метлата.

Наистина прилича на Метла!

Правим снимки, освежаваме се от пръските, потапяме се в гледката на контрастни черни остри камъни и зелен мъх и продължаваме към Вретеното. Още стотина крачки по отвес и сме там.

Вретеното е дълго и тънко, въпреки това мощно. С постоянство и сила, водата си е издълбала чудесно легло.  Има изградено мостче за наблюдение, което на половина е във вода.

Според пътеписите, които сме чели – Чергата е първа, след това Метлата и накрая Вретеното. Оказва се, че тези пътешественици изобщо не са стигали до Чергата, а са я объркали с долния праг на Метлата.

Жоро отива на разузванане и решава да се качи по траверса, а слиза по перпендикуляр, опирайки се на поставеното за целта въже.

Решаваме, че това е постижимо и за мен и тръгваме по същия път. Стигаме до Чергата, която не е особено пълноводна по това време на годината, но ни примамва с наситено зеления си плътен мъх, симетрично разлятото си тяло и бистрото вирче, в което с изключителна наслада топваме изморените си и разранени крака. Местността около Чергата е подходяща за бивак, не е стръмна – за разлика от тази при другите два водопада, и решаваме да се отдадем на заслужена почивка.

Опъваме хамаците точно до водата и се наслаждаваме на един час дрямка, ромонът на водата, шарена сянка, през която проблясват косите следобедни лъчи, и интересни книги. Киндълът ми е с нова премяна и му отдавам подобаващото се внимание със снимка в планината.

Горди сме с трудния преход, доволни сме от постижението, наградени сме с прохлада, красиви гледки и животоспасяващ бивак. Едва ли бихме повторили; аз със сигурност не бих. С още по-голяма сигурност не бихме завели и децата – в предупредителната табела има резон – пътеката е трудна, опасна и изтощителна. Водопадите са живописни; вероятно в по-пълноводен сезон ще са още по-красиви, но пък тогава цялата августовска прах ще се превърне в кал и вероятно ще се отрази неблагоприятно на проходимостта.

От водопадите в Беласица ни остана да покорим Срамежливецът. Нямаме търпение.