За последния ни ден в Сандански и околностите сме планирали да покорим още един водопад – Кашински водопад Скока, отправната точка, за който – както можете да предположите – е село Кашина, близо до Мелник. От разклона за селото, обаче, пътят е толкова разбит, че решаваме да не рискуваме здравето на колата и нашите нерви и променяме плана в движение.

Роженският манастир „Рождество Богородично“ е първата ни спирка. Запазено местно предание разказва, че там е живял св. Иван Рилски преди да се засели в Рилската пустиня. Най-старите предмети намерени на това място са от 13 в., а църквата е изографисана през 16 в.

Заглеждаме се в овощните дървета, които освен че са се пременили в есенни красиви цветове, са родили и много плод.

Райска ябълка.

Нар.

Манастирският двор се покрива от разпростряла се лоза, която е била засадена при възстановяването на църквата от пожара преди 300 години.

Обикаляме двора, разглеждаме църквата и решаваме да се разходим до роженските пясъчни пирамиди, които са разположени на екопътеката Роженски манастир – Мелник. Началото на пътеката е в дясно от манастира, като гледате срещу него; има указателни табели.

Пътят започва стръмно, в началото на ноември, когато бяхме ние – има изобилие от сладки къпини и децата се спират да берат, за да трупат сили. Хапнат ли горски плодове, силите им се качват до 10, когато са изморени обикновено имат по 1-2 сили. На двадесетина минути от началото е и първото място, от което можете да наблюдавате пирамидите; има отклонение в ляво от пътя.

От там се виждат и красивите сгради на манастира.

А също и великолепни есенни картини на зелени хълмове с гордо вдигнати пясъчни чела, а пред тях килим от златни, огнени, ръждиви и зелени багри. Слънцето гальовно огрява пирамидите, благодарна съм му, но ми пречи да снимам – навръщане, казвам си.

Минаваме по дървен мост в много лошо състояние, дупки от паднали дъски, счупени парапети.

Стигаме до място, от което Мелник се вижда в далечината, а пирамидите се разкриват пред нас като на длан. Изумена съм. Безмълвна. Не съм се подготвила предварително, не съм чела разкази на други пътешественици и не съм виждала истински добри снимки от мястото и като така – нямам никакви очаквания.

Величествените скални образувания са високи до 100 м. Мислехме, че се делят на роженски и мелнишки, но всъщност всички пирамиди в околността се водят под общото название – мелнишки. Изградени са от слабоспоени пясъчници (за това можете да чуете да ги наричт и пясъчните пирамиди). През 1960 година ги обявяват за природна забележителност, а в последствие са оценени и като геоложки феномен с глобална стойност.

Как са се образували Мелнишките пирамиди?

Преди Плиоцена преди 3-5 милиона години, долината обградена от Пирин, Беласица, Огражден и Малашевската планина, е представлявала езеро. Реките спускащи се в езерото от заобикалящите го планини внасяли песъчлив и тинест материал, който се натрупвал на дъното под формата на дебели пластове.

По-късно Пирин започнала бавно да се издига и водите на езерото да се оттичат на юг към Беломорието. Част от земната маса потънала и се превърнала в обработваеми земи, а частта, която се издигнала – формирала внушителните пирамиди.

Снимаме се в различен състав и продължаваме към последната точка на маршрута ни – тясна песъчлива пътека и самотно дърво в самия ѝ край. Ади изтичва пред нас и сяда под дървото да се наслади на преживяването на спокойствие.

На където и да се обърна, пред мен се разкриват изумителни гледки. Острите жълтеникаво-оранжеви форми на скалите величествено контрастират на меките сочно зелени гънки на далечните планини. В близост се виждат и малко есенни мазки, като че ли природата съвсем небрежно е поработила с жълтото и червеното, за да ни покаже, че и така е красиво.

Пътеката продължава към Мелник, но ние се връщаме към по-отдалеченото място с гледка, за да си направим бивак.

Не можем да се наситим на пейзажите, а и слънцето е благосклонно и успяваме да снимаме пирамидите от друг ъгъл, както и да си направим няколко весели селфита.

Взели сме одеала и дреболии за хапване. Децата се заиграват, а ние си почиваме и на където и да се обърнем, пълним очите и душите си с прелести.

Правим късна обядо-вечеря в Сандански хан, който е кулинарното ни откритие за това пътуване. Снимката е от предишната ни вечеря и всичко, което опитахме беше прясно и вкусно.

Салати, печен боб, печени превъзходно подлучени чушки, пърленка, картофени кюфтета и пукани люти чушки. Недостатъкът е, че се пуши вътре и вечер има жива музика, но с избор на подходящи часове за посещение, тези неудобства могат да се избегнат.

Обичаме Сандански и всичко около него и нямаме търпение да се върнем пак.