Париж! Градът на любовта, на романтиката, на светлината, на модата, на изкуството, на културата, на кулинарията.

Знаех, че това са клишетата за Париж, но когато го посетих за първи път преди десетина години, не го усетих като моя град. Обиколих всички задължителни забележителности – слушах меса в Нотр Дам, качих се на Айфеловата кула, на триумфалната арка, разгледах гръцката класика и египетската секция в Лувъра, видях Мона Лиза, отидох до Версай, ядох във френско бистро, купих си бельо, опитах ръчен шоколад, дори гледах впечатляващите момичета от Лидо. Но нещо не ми се получи с Париж. Гледката от Айфеловата кула не ме впечатли, месата в Нотр Дам не ме трогна, шоколадът ми горчеше и така и не разбрах защо всички се прехласват по френската кухня и мода. Дали заради липсата на любов и смисъл в тогавашния ми живот, дали заради факта, че изкарах 7 (!!!) часа в Лувъра и тогава се отказах от музеите – или поне музеите без предварителна подготовка и контекст, дали заради всичко накуп.

Каквото и да беше, нямах желание да се връщам в Париж. Странно ми беше какво намират хората в него и го изключвах от всичките си туристически планове. Докато не ми се наложи да отида в командировка. Не казвам командировка в Париж, защото хотелът, в който спах и сградата, в която имах работа, са на около час и 15 минути от центъра на Париж с кола и метро и на около 50 минути с такси – вечер, при липса на трафик.

Реших, че ще се опитам да погледна Париж с непредубедени очи и ще му дам още един шанс за място в пътешественическото ми сърце. Имах няколко часа преди работните срещи и няколко часа след тях, така че изкарах общо около ден в Париж. И магията се случи. Видях ореола на Нотр Дам, усетих атмосферата на Сена, напипах пулса на Шан-з-Елизе и бях заслепена от светлината на Айфеловата кула.  Небцето ми се възторгна от ароматите и текстурата на лучената супа, намерих ръчния шоколад за произведение на изкуството и си купих картина от парижки художник. Оставих се на Париж и той ме превзе. И разбрах. Разбрах всяко едно от клишетата – и за любовта (към града) и за светлината (от кулата, от арката, улиците, от лицата на хората) и за кулинарията (като затворя очи мога да усетя плътния вкус на истинския френски шоколад).

След горчиво-сладкото ми любовно обяснение за Париж, ще ви оставя да се насладите на гледките от моя маршрут. Като ще започнем с едни неустоими френски макарони.

Първият ден си оставих багажа на източната гара (Gare de l’Est), защото северната (Gare du Nord), която ми беше по-удобна на път от летището, имаше проблем с услугата и се наложи да сменя 1-2 линии на метрото. Да си оставиш багажа в Париж, очевидно, е доста популярно, защото организацията е превърната в манифактура – разваляш банкноти на специално пригодена машина, с монетите си купуваш билет от 5.50, 7.50 или 9.50 евро за 24 часа, в зависимост от големината на багажа, избираш си чекмедже, заключваш го и си свободен за разходки.

След няколко смени на метро, от които принудително разбрах, че въпреки че билетът от летището, който струва 10 (!) евро ти отваря вратите на всички линии, ако си се разхождал принудително повече от 1-1.5 часа в метрото, е добре да си купиш нов билет. Опитах се да се разбера с метро полицаите на английски, разбира се, абсолютно безпредметно и олекнах с 50 евро, още преди да видя Нотр Дам.

И двата пъти слизах на спирка Saint Michel Notre Dame и от там започвах разходките си. Маршрутът ми беше Нотр Дам – Сена – Лувъра – градините Тюлейри – площад Конкорд – Шан-з-Елизе – арката – обратно по Шан-з-Елизе до Айфеловата кула. Първият ден стигнах само до Тюлейри и реших да походя до Операта, но вечерта след като бях приключила с работните си ангажименти, направих пълния маршрут, който горещо ви препоръчвам.

Оставих се архитектурата и великолепието на Нотр Дам да ме очароват.

След това се разходих по десния бряг на Сена, купих си сувенири, които от уличните търговци са по-хубави и на по-добри цени, сравнени с тези в магазините.

Направих си задължителното селфи в двора на Лувъра. Дворецът ми се стори много по-красив и дружелюбен като не планирах 7 часово посещение на изкуството изложено вътре.

Намерих си добър ъгъл и успях да уловя няколко парижки символа в един кадър.

Шан-з-Елизе

Въпросната лучена супа, която изядох за 9.50 евро в бистро на Шан-з-Елизе и си заслужаваше всеки цент.

Арката.

И абсолютната ми фаворитка от тази разходка – светещата Айфелова кула. Докато вървях към нея, винаги като виждах бляскавото й око, което ми показваше, че съм на прав път, подскачах от вълнение. Имах късмет да се насладя и на светлинното шоу и душата ми пееше във всяка секунда. Знам, че е прекалено туристическо и изтъркано. И Парижани я мразят и я смятат за безлична. Знам. И въпреки това беше великолепно.

Разбира се, си купих пластмасово светещо копие от моите приятели негрите. Разбира се, се пазарих за цената. Разбира се, децата пощуряха от възторг като им го подарих.

Всичко беше точно, както трябваше да бъде. Видях Париж със сърцето си. И го обикнах.