След наситения с приключения и гледки ден до нос Добра Надежда, ще върнем тойотата и се събуждаме тъжни по този повод. Свикнахме да я имаме на разположение, свикнахме с музиката от африканските радио станции, дори с дясното движение. Връщаме колата и с натежали сърца се отправяме към Loading Bay, където сме планирали закуска. Избрахме заведението, след като прочетох в пътеписа на Ради от Lifebites, че е много близо до централния офис на Avis.

Мястото е приятно, очевидно модерно, изпълнено с приятно жужене на най-различни езици. Поръчваме освежаващ зелен сок и питаме услужливия сервитьор за препоръки за храната. Доверяваме му се напълно и не бъркаме. Капучиното, както обикновено, е съвършено. Оказва се, че освен заведение за хранене Loading Bay предлагат и дрехи и козметика, която предвидливо използват в тоалетната и аз се сдобивам с доста скъп и – надявам се – качествен – лосион за тяло.

Следващата ни точка в плана е разходка в Bo Caap (което означава „Над носа“ на африкаанс). Бо-Каап е известен със своите ярко оцветени домове и калдъръмени улички. Районът е с интересна история, традиционно мултикултурен, а по-голямата част от населението му е мюсюлманска.

През 16-ти и 17-ти век холандците, които окупирали Южна Африка по това време, довели хиляди хора (предимно мюсюлмани) от Малайзия, Индонезия и други африкански страни до Южна Африка, като роби. Потомците на тези роби мюсюлманско мнозинство са сегрегирани съгласно закона за апартейда от 1950 г. в Бо Каап, квартал, маркиран „Само за мюсюлмани от Кейп“. Тези мюсюлмански общности, освен че са били отделени, са и били заставяни да носят дрехи само в тъмни цветове. В знак на протест, те правят къщите си ярки, цветни и запомнящи се.

По препоръка на Рой, купуваме билети за hop on – hop off автобусите (40 лв на човек за двата дни), спираме се на двудневната опция, защото на следващия ден планираме да се качим на планината Тейбъл, а като нямаме кола, това е най-удобният начин. Този вариант включва и обиколка с лодка на пристанището, от която се възползваме след прехода на планината Тейбъл.

Правим пълната обиколка, слушаме обясненията за всяко от местата, през които минаваме и си набелязваме какво искаме да разгледаме по-детайлно. За съжаление не ни стига времето за всичко.

Слизаме на туристическия офис Long Street 81, от който купихме билетите с идея да разгледаме няколко основни сгради в частта от Кейп Таун, която най-много прилича на център. Както споменах в разказа за Порт Елизабет, южноафриканските градове са разпръснати и нямат обособена централна, пешеходна част като европейските.

Докато вървим към набелязаните сгради, минаваме през колоритен базар на местни производители на красиви ръчно направени произведения. Имам опит от Азия, пазаря се неотстъпчиво и ефективно и се сдобивам с козметична чантичка, изрисувано щраусово яйце, което се ползва като свещник, дървени лъжици за салата и невероятни кожени разделители за книги.

На тази разходка получаваме и квинтесенцията на това, което ни каза Рой за гостоприемството на южноафриканците. Явно изглеждаме туристически, защото един симпатичен господин ни се усмихва, Жоро му се усмихва в отговор и той веднага ни заговаря. Много мило се интересува от всичко, което сме преживели до сега, от плановете ни, разпитва ни за България, оказва се, че познава българин.

Предлага да ни покаже нещо, което няма как да сме планирали да видим, защото малко туристи знаят за съществуването му. Влизаме в ресторант Roast & Co и той ни отвежда до съсухрено изглеждаща лоза. Очудени го поглеждаме и чуваме следния разказ:

Засадена около 1771 г., лозата се смята за най-старата лоза, носеща плодове в южното полукълбо. Смята, че е Crouchen Blanc, е един от първите сортове, които пристигат в Кейп от западните Пиренеи във Франция. Тази упорита малка лоза все още оцелява почти без поливане – осланя се само на зимните дъждове в Кейптаун. Днес тя процъфтява, дава плод и произвежда около 20 литра вино всяка година. Хубаво ли е виното? – Лека усмивчица – не особено.

Оказва се, че ресторантът е негов, ненатрапчиво ни кани на вечеря и ни запазва маса в градината. След тази невероятна среща, продължаваме разходката си към набелязаните сгради.

Кметството

Тази голяма едуардианска сграда датира от 1905 г. Основната зала се гордее с орган с 3000 тръби и редовно е домакин на музикални концерти на филхармоничния оркестър на Кейптаун и други събития. Известна е с впечатляващата си часовникова кула и варовиковата  фасада с цвят на мед, както и с фактът, който научаваме от разходката с автобуса – че Нелсън Мандела е произнесъл първата си реч като свободен гражданин от балкона на сградата.

На тази снимка се вижда статуята му поставена на същото място, за да почете паметния момент в историята на държавата.

Катедралата Св. Георги

Катедралата Св. Георги е най-старата катедрала в Южна Африка и е църквата майка на англиканската епархия на Кейптаун. Красивата катедрала с високи арки и стъклописи е известна с опозиционната си позиция по време на апартейда и е символ на демокрацията в Южна Африка. Известна като „народната църква“, катедралата е предоставяла общо пространство на политическите активисти от всички раси по време на апартейдската борба.

Изморени, правим ранна вечеря при нашия нов приятел, който предлага вкусно печено пиле от свободно отглеждани пилета. Гладни сме, а и в градината не е особено светло, за това този път се наслаждаваме на храната без снимки.

Последният ни ден в Кейптаун започваме рано, защото е събота и искаме да се качим на планината Тейбъл преди да са се струпали всички местни и туристи. За това взимаме uber до началната точка на лифта; на връщане ще ползваме hop-on hop-off автобуса. Изкачването е стръмно и на жаркото слънце изглежда доста изморително, а и Рой и Вивиан ни посъветваха за по-безопасно да вземем лифта. Решаваме да ги послушаме и да използваме силите си за обиколките на върха.

Цената за лифта е 40 лв на човек за отиване и връщане. Опашките не са големи и след 20тина минути и кратко пътуване с кабинковия лифт, който се върти и по този начин осигурява гледка за всички пътници, пристигаме.

Преди да започнем с живописната разходка, няколко интересни факта за планината Тейбъл:

♦ Планината е на около 260 милиона години. За сравнение, Андите са на около 250 милиона години, Скалистите планини – на около 60 милиона години, Хималаите – на 40 милиона, а Алпите – на 32.

♦ Горната част на планината е плоска – от където идва и името ѝ (Table = маса), а гъстата бяла мъгла, която често се спуска нея се нарича „покривка за маса“.

♦ Планината Тейбъл е официално едно от седемте нови чудеса на природата. Конкурирайки се с най-големите международни атракции, планината е достигнала първите седем места след кампания, която привлякла повече от 100 милиона глобални гласове.

♦ Преди хората да я направят своя, дивата планина е била убежище за лъвове и леопарди. Последният лъв е забелязан през 1802 година.

♦ Югоизточните ветрове могат да достигнат скорост до 130 км / ч. Те прочистват града от смога и горещината и затова ги наричат ​​лекарите на носа.

♦ Откакто е открита през 1929, кабинковата линия е пренесла над 20 милиона души до върха.

Решаваме да направим прехода до най-високата точка; въпреки плоската си структура, Table Mountain има и връх. Маркирането на мястото е с каменна пирамида с височина 3 метра, известна като фар Бейкър – официалният връх на планината, както и най-високата точка на полуострова Кейп.

Повечето хора се тълпят и се снимат около горната станция на лифта и колкото повече се отдалечаваме, толкова по-спокойно и тихо става. Срещаме само още няколко ентусиасти по пътя си, и колкото по-навътре навлизаме, толкова сме по-доволни от решението си.

Пътят върви по траверса на планината и открива гледки, на които иначе няма как да се насладите. Жоро предвидливо е взел сандвичи и така посвещаваме няколко часа на планината.

По време на разходката ни, срещаме дасита, виждаме две сърнички в далечината, чудновати птици, множество гущерчета. Занемяла спирам пред едно от най-красивите цветя, които съм виждала. Радвам му се, снимам го, не мога да повярвам, че е истинско. От една от обозначителните табели разбирам, че цветето е King Protea и е националното цвете на Южна Африка, цъфти целогодишно. Толкова го харесвам, че след като се прибираме в България, талантливата маникюристка Ева го стилизира върху маникюра ми.

Стигаме върха и сядаме да починем и да зареем погледи и души в далечината. Мечтая за волност и хоризонти, за далечни пътешествия с кораби.

Правим кръг и се прибираме от другата страна.

От тази страна се вижда града, както и другия емблематичен връх за Кейптаун – Лъвската глава. Не ни стига времето да се качим и на него и го слагаме в списъка за следващия път.

В далечината островът Робен, на който Нелсън Мандела изкарва 27 години от живота си в затвор.

Придвидливостта ни е стигнала само до ранното тръгване и се оказва, че се връщаме заедно с цялото множество – опашката е огромна. За късмет, чакаме с весела интернационална група – канадка, швейцарци, немци. Говорим си, забавляваме се, някой пийват бира от близкото кафене, други сме на студена вода, обзалагаме се за колко време ще стигнем до лифта. След първоначални залози на оптимистичната канадка, с които само аз съм съгласна – 20тина минути, приключваме на малко повече от час, който в приятната компания – минава неусетно.

Разделяме се с прегръдка, те тръгват към колата си, ние тичаме за автобуса и слизаме на V&A Waterfront, от където ще се качим на лодката за пристанищната обиколка.  Waterfront е разположен на брега на Атлантическия океан, в най-старото работещо пристанище в Южна Африка и е добре разработено пространство, с жилищни, ресторантски и търговски площи.

До следващата обиколка има около час, който използваме за кратка разходка, така нужното ни капучино и великолепен чийз кейк. Седим в кафенето с гледка към водата, слушаме лек джаз наживо – от ресторанта на хотела до нас, в който има умопомрачителен следобен чай – отпускаме се в удобните столове и за момент се случва магия – от мястото, от нашата нагласа, от приятна умора, от музиката, от хората.

Разходката с корабчето е чудесна, продължава около 30 минути и ни променя перспективата.

Продължаваме по суша, купуваме сувенири, шляем се – цялата местност е пешеходна зона, което е приятен контрапункт на разпиляната градска част.

Малко съжалявам, че не сме отседнали там – и това остава за следващото ни посещение. Иска ми се да хапнем морска храна; всички ресторанти изглеждат примамливо, но правим по-разумния избор, взимаме последния hop-on hop-off автобус и се придвижваме към хотела.

Вечеряме нелоши бургери в Tiger’s milk и с препълнени сърца и тежки крака, се прибираме.

В неделя сутринта оправяме багажите и излизаме за последна разходка и закуска. Сядаме в близко кафене, аз изглеждам доста тъжна заради предстоящата раздяла, играя си с цветовете франджипани, които съм събрала по пътя и неусетно усещам, че плача.

Сервитьорката ми носи това капучино, с което мигновено ми връща усмивката и още веднъж затвърждава впечатлението ни за южноафриканците.

На тръгване отивам лично да благодаря на бармана и му оставям бакшиш.

Uber момчето е симпатично, колата е чиста, а музиката е точно по мой вкус. Наближаваме летището и се опитвам да обработя всички емоции, които бушуват в мен – безкрайно удовлетворение от всичко, което преживяхме, любов и благодарност към южноафриканските ни домакини, добротата и загрижеността им, възхищение от красотите, на които се насладихме, тиха тъга и копнеж за още.

Африка се настани трайно в сърцата ни, почувствахме я с всяка фибра и въпреки че предпочитаме да не повтаряме дестинации – има толкова места, които искаме да видим, си обещаваме, че ще се върнем.