Посещавали сме Вазовата екопътека и водопад Бовска скакля няколко пъти без деца и два пъти в пълен състав. Избираме есента, защото искърското дефиле е изключително живописно през този сезон – ярките цветове на дърветата са в чудесен контраст с острите сиви скали. За сметка на това водопадът не е особено пълноводен и имаме намерение да го посетим и през пролетта, за да се насладим на цялата му прелест.

Има два начина да изминете екопътеката – като тръгнете от село Гара Бов и от село Заселе. И за двата има табели по пътя, както и обозначения в google maps, така че отправните точки се намират лесно. И двата си имат плюсове и минуси. Село Гара Бов е в ниския край на пътеката, за това ако започнете от там – ще започнете със стръмното изкачване, ще починете в равния край на пътеката с красива гледка към дефилето и ще завършите със слизане. Предимството да тръгнете от Заселе е, че можете да съкратите маршрута, да стигнете до долния ръб на водопада и да не слизате чак до Гара Бов.

И двете наши разходки започват от Заселе. Първият път стигаме до края на пътеката и после – в някои участъци на четири крака – се върнахме до колата. Беше прекрасно и екстремно. Вторият път се насладихме, на каквото имаше от водопада във високата част и не направихме цялата пътека.

Целият маршрут се изминава за около 70-80 минути в едната посока, без почивките.

Започваме с внушнителна гледка, която включва планински простор, златно-ръждивите краски на широколистните дървета преливащи в тъмното зелено на иглолистните. Къщите и пътищата изглеждат като подредени от детска ръка и готови за игра.

По стръмните варовикови стени е прокарана пътека, получила названието „Вазова пътека“ – тук Вазов пише едни от най-запомнящите си произведения, сред които и „Дядо Йоцо гледа“.

Есенните минзухари са цъфнали и са като малки лилави свещички по сухите поляни.

С Пепчо си говорим, че ги наричат още „кърпикожухчета“. Питам го дали знае защо – защото са предвестници на зимата, обяснява ми той, и като се появят започваме да кърпим фигуративните кожуси и да се подготвяме за студ. В нашият приказен есенен ден студ няма, слънцето напича щедро, огрява дърветата и топли душите ни.

Водопад Скакля се намира на едноименната река, спуска водите си от местността Варо в източната част на планината Понор. Дъното на долината на река Скакля се затваря от внушителен подковообразен варовиков венец висок 120 метра. От него скачат водите на водопада с три каскадно разположени скока, най-високият от които е около 85 м.

През есента няма достатъчно мощ, но местността е толкова завладяваща, че му прощаваме.

На първата разходка продължаваме по пътеката, която е камениста, стръмна и чудесно поддържана и обезопасена.

Вълнуващи гледки на шарени планински дипли прорязани от стръмни скали и самотни дръвчета с тънки снаги и златни коси ни правят компания, докато не навлизаме в гориста местност.

Стръмно слизане по траверс ни отвежда до втората каскада, на която водата едвам се процежда. Там правим и импровизиран бивак с хапване на домашни вкусни сандвичи.

Продължаваме слизането и за около половин час сме в края на пътеката за нас – село Гара Бов. Там прагчетата на водата са малки, всичко е много по-зелено и меко.

Изкачването е сериозно, но в края му ни очаква вкусен късен обяд в комплекс Елата, където децата яздят кончета и всички хапваме български гозби приготвени с местни продукти.

При втората разходка, Жоро намира голяма слънчева поляна, на която си правим бивак – събираме слънце и чист въздух, излежаваме се в хамака, четем и – въпреки кърпикожухчетата – не усещаме и помен от студ.

Пътят навръщане е цветен и живописен и спираме за снимка на местността на една отбивка. Всичко е по-различно с малко перспектива.

Препоръчваме Вазовата екопътека и водопад Бовска Скакля за еднодневна разходка от София с по-големи деца, които да могат да издържат на денивелацията и натоварването.