Отседнали сме в Бургас през февруари и решаваме, че сега е времето да посетим водопад Докузак – намира се на около час с кола, на 2 км преди село Стоилово.

През седмицата е валяло и по път виждаме бургазлии с грейки и шейни излезли да се порадват на снега. В Странджа има слънчеви поляни подходящи за целта и те са изпъстрени с деца с грейнали личица, безброй снежни човеци в най-различни премени, тичащи кучета с изплезени езици. Радваме им се и се надяваме  обстановката около водопада да не е снежна, защото не сме подходящо екипирани.

Дамата от мапс ни упътва до мястото за паркиране, а водопадът е може би най-лесно достъпният, който сме виждали – намира се точно до пътя. Има и беседка с условия за пикник, в която са се настанили голяма група възпитани празнуващи.

Докузак не е висок – падът му е 10 м., но е много впечатляващ с широчина, буйни води и още една каскада в близост. Тя е красиво подплатена със зелен мъх, а водата пада в бистро езерце. Вибрацията ѝ наподобява тази на Крушунските водопади. Реката е чиста и плитка и забелязваме много възможности за бивак, когато е по-топло.

Докузак е най-големият и водоносен водопад в Странджа – събира водите на карстовите извори от Малкотърновската котловина – Големият врис, Малкият врис, Сушица, Бигорът, Бялата вода и деветте извора. Деветте извора образуват и едноименната река – Докузак на турски означава „девет извора“.

Минаваме от другата страна до горната част на пада.

Преди колата, Ади се спира да погали симпатична странджанска котчица.

Не ни се прибира в Бургас и навръщане решаваме да дадем шанс на Созопол – не сме били там на почивка, само на кратки разходки през лятото, когато е шумно, препълнено и на ръба на добрия вкус.

Денят е топъл и слънчев, наподобява ранна пролет и Созопол разкрива пред нас цялата си прелест. Обядваме на пристанището с домашни сандвичи приготвени от Жоро, припичаме се на слънце, наслаждаваме се на сапфирената вода и лодките строени в очакване на риболовния сезон. Децата се запиляват в търсене на медузи и раци.

След пристанището, се разхождаме по главната улица на стария град и стигаме до края на полуострова. Не сме били там и с интерес се катерим по скалите, дивим се на гладкото синьо море, което красиво контрастира с ръждивото на големите камъни.

Връщаме се по тясната крайморска алея, от която има изградени стълби и парапети до малки скалисти заливи. Избираме този със смокинята, на която децата се катерят и след това се настаняваме на скалите. Събличаме якетата, оставяме на слънцето да погали кожата. Децата изследват, хвърлят камъни в изумрудената вода, четат и играят. Добър контрапункт на структурираното им ежедневие.

Аз изкарвам времето си седнала върху камък възможно най-близо до водата, любувайки се на слънчевата топлина и мечтаеки за пътешествия и нови хоризонти.

Созопол е прекрасен през зимата.