Историята на водопад Сливодолско падало е като с копчето и палтото – без да искам го отметнах като посетен в книгата ни за водопадите вместо Самодивското пръскало, и решихме да проверим дали не можем да го видим навръщане от Девин. Оказа се, че ни е сравнително по път, ако изберем да се приберем през Пампорово и Чепеларе.

Как да стигнем?

Началната точка за Сливодолското падало е при входа (ако идвате от Чепеларе) или изхода (ако идвате от София или Плодвив) на третия тунел, от лявата страна, на който се намира рибарник Тунела. Рибарникът е чудесен ориентир, дори когато нямате навигация. Има места за паркиране за няколко автомобила, които бяха заети от пловдивчани решени да се разходят в почивния ден. Зад рибарника има и платен паркинг – 3 лв за 24 часа, където оставяме нашата кола и потегляме.

При входа на тунела има яркожълта табела, която се забелязва отдалеч. Пътеката е отлично поддържана, обезопасена и маркирана. Следваме синята маркировка.

За маршрута

Бяхме чели пътепис, според който пътеката до Сливодолското падало е кратка, полегата и приятна, подходяща за малки деца и се изминава за около час. Тук е моментът да опровергая това твърдение – денивелацията не е малка, на места – особено точно преди водопада – има много стръмни и хлъзгави участъци, които част от туристите преминаваха на четири крака.

На нас ни отне час и половина със стабилни планинински обувки, няколко кратки почивки и спирания за снимки. Връщането се усеща доста по-леко и разстоянието се изминава за час.

По път

Тази част на Родопите е по-ниска и вековните борове отстъпват място на широколистната гора, която през май се е раззеленила и пленява със свежестта и красотата си.

Докато стигнем набелязаната цел, минаваме покрай поне още 5 (!!!) великолепни безименни водопада, част от които са по-високи и впечатляващи от такива с име, за които сме планирали нарочен маршрут. Скалите в местността за карстови – причина и за многото варовикови образувания, които придават синьо-зелен цвят на водата.

Тези хубавци са първите, има отбивка за тях и аз слизам да ги снимам. Приличат удивително на Крушунските водопади, но са доста по-пълноводни и без тълпите от хора – по-привлекателни. Водата се разлива богато по варовиковите скали, пени са като дантела и се събира в изумрудени езерца.

До следващият водопад, който привлича вниманието ни няма изградена пътека, но спираме за кратко да се насладим на двата му големи пада в рамка от бръшлян и няколкото по-малки аквамаринени езерца.

Пътеката се вие в поредица от стръмни серпентини, пресича реката по дървени мостчета сред тучно зелената букова и дъбова гора. Дивим се на родопската магия и продължаме.

Четвъртият по-забележителен водопад, който отново снимам отдалеч, е с два успоредни пада, които се разливат по златните скали и се събират в една широка струя.

Много искам да разгледам и снимам отблизо този мощен висок красавец, който пада от ясно изразен скален венец в тюркоазено езеро и продължава пътя си по карстови образувания. За съжаление отново няма възможност за близка среща, но има добра видимост от прегръдките на едно вековно дърво и аз го наблюдавам дълго.

Последното мостче е счупено, за това преминаваме с внимание. Следва почти отвесен, кален, хлъзгав участък в края, на който го виждаме.

Водопадът

Сливодолското падало! Най-високият водопад в Родопите – с пад от 49 м. Водата се излива  с грохот по ръждивите скали, проправя си път с лекота, създавайки вълшебен воал от пръски и пяна. Красота. Мощ. Великолепие.

Забравяме за хората около нас, които са повече за вкуса ни, мрънкането от пътя, трудностите и умората. Съзерцаваме и благоговеем пред съвършената природна творба.

На отиване сме забелязали табели с мъдри мисли по пътя и на връщане им отделяме време и внимание, децата ги четат на глас и разсъждаваме върху смисъла им. Слизанията са чувствително повече от изкачванията и връщането минава неусетно.