В един от дните покрай 22 септември, решаваме с Жоро да се разходим до Чипровския водопад, за който Иво Николов пише, че е пълноводен по всяко време на годината. Пътят до Чипровци е около два часа и като така сме на ръба за еднодневна разходка, за това тръгваме рано.

Указанието за началото на пътеката в книгата за водопадите е доста неясно – южния край на града. Пускаме си дамата от google maps да ни упъти като залагаме Чипровски водопад и тя ни завежда точно до началото на пътеката; забелязвам, че в града има жълти стрелки, които указват посоката, но не са достатъчно начесто и можете да се объркате ако решите да следвате само тях, без допълнителни напътствия.

Паркираме и започваме приключението. Пътят до водопада условно може да се раздели на две: широка чакълена пътека, която се извива и навлиза в гората сравнително плавно. От дървена маса и пейки за отдих започва втората половина, която върви покрай дерето на реката, пресича я четири пъти и е доста стръмна. На нас ни отне около 3 часа отиване и връщане като в това число включвам кратък отдих до водопада, а не дългото бивакуване, което направихме. Въпреки че има участъци със сериозна денивелация, пътеката е подходяща за по-големи деца – около и над 5 годишни.

Някой добър човек е сложил ярко-оранжева маркировка, по която лесно се ориентираме за посоката.  От указателните табели разбираме, че скалите в местността са гранит, варовик, мрамор и бигор. Впечатляват с резкия си отвес, различната височина и наклон 70-90 градуса като по този начин осигуряват внушителен вид на падащата вода и цялата местност. Суровата им красота се омекотява от плътния зелен мъх и бръшляна, с които са покрити.

След второто мостче, забелязваме един от по-малките водопади и спираме за снимки и кратък отдих.

Другият по-малък снимам отдалеч.

Денивелацията е най-сериозна точно преди водопада; разминаваме се с други две семейства, които вече се връщат и преди да минем последния мост – го виждаме! Наистина е пълноводен, въпреки неподходящия сезон за водопади, в който избираме да го посетим.

Не успяла да си прокара легло през скалата, водата пада от нея от 18 м височина. Слънцето проблясва в клоните на дърветата, водата се разбива със сила в скалите и в същото време ги гали нежно като образува красива феерия от пръски. Наситено зеленият мъх контрастира с черната рязкост на скалите, бръшлянът и дърветата са чудесна естествена рамка, а езерцето в подножието придава допълнителна магичност на мястото.

Качвам се по-нагоре, за да снимам, а Жоро приготвя бивака.

Няма достатъчно подходящи места за хамаците, за това разполага единият над реката. Хапваме печени сандвичи с яйце и сирене, хрупкави корнишончета и чушки с булгур, стафиди и нахут – гурме обяд в планината. Взели сме и одеала, защото около водопадите винаги е усойно, влажно и по-хладно.

И двата хамака сме позиционирали с гледка към водопада и се отпускаме, наслаждавайки се на гледката и на шума от падащата вода.

Въпреки, че на слънце е 25 градуса, около реката е по-студено, отколкото предполагаме и одеалата не ни топлят достатъчно. Местим се в един хамак и двете одеала и човешката топлина от другия, свършват работа. Жоро чете, аз се хипнотизирам от бързата вода на реката до нас. Пристига голяма група, която за кратко ни нарушава тишината и спокойствието, но сравнително бързо продължава по пътя си.

На връщане успяваме да обърнем повече внимание на гората, тъй като не сме заети да си гледаме в краката, да внимаваме къде стъпваме и да пуфтим от изкачването. А тя е приказна. Като пазачи на естествената красота и чистия въздух се извисяват вековни буки, планински брястове и ясени, явори и шестили.

Огромни скали облечени в мек зелен мъх са се настанили между дърветата все едно захвърлени от някой великан преди хиляди години.

Пробягва катеричка с голяма пукхава опашка. Птиците се надпяват изпращайки последните летни дни. Излизаме на широкия път и се наслаждаваме на слънцето, простора и есенните минзухари.