За Никулден решаваме да си подарим разходка до пещера Утробата в Източните Родопи, която сме набелязали още от лятото.

Следваме указанията на дамата от GoogleMaps, отбиваме през село Дъждовница, минаваме покрай хижа Боровица (хижата с най-красива гледка, според тяхната реклама) и достигаме до тази табела.

Според мапса има още една минута шофиране до началото на пътеката и ние продължаваме. Разбира се, за оказва, че табелата е права, обръщаме и паркираме.

Пътеката е стръмна – общата денивелация е около 500 м, в по-голямата си част – камениста, и  кална – особено през това време на годината, така че качествените обувки са ключови за доброто изкарване.

Сравнително добре маркирана е в синьо и бяло, но има и объркващи места, на които ще обърна внимание.

Можем условно да я разделим на три:

♦ Живописна, тясна, почти отвесна пътека през гората, която стига до широк немаркиран кръстопът. Ако тръгнете надясно, продължавате надолу към реката; правилният път е наляво към планината.

♦ От там започва втората част на пътеката, широк, отново стръмен участък, който се стеснява и става каменист. Този участък свършва в приятна беседка, на която ние сядаме да починем.

♦ Третата част е сравнително полегата и камениста, минава покрай заслон и след това продължава стръмно до пещерата.

Сигурна съм, че през пролетта, когато всичко е зелено и през ранна есен, когато е цветно – гледките са впечатляващи. Въпреки че избираме да направим нашата разходка през зимата, и всичко е сиво и тъжно, по пътя има и много красота.

Ръждиво злато и свежо зелено обрамчени в сърце от иглолистни клони.

Медно дърво прегърнато от зелено елфче.

Златно-жълто листа върху остри камъни и мек наситено зелен мъх.

Самотният горски страж със сърце от злато.

Констраст от ръждиво кафято и наситено зелено и малка малинена планинарка в далечината.

Комбинацията от сухи дъбови листа, чисти капчици дъжд и сочното зелено на мекия мъх.

Родопският бонзай в цялата си есенна прелест.

След около час и половина, с почивките, стигаме до пещерата. За да влезем, се изкачваме по отвесна метална стълба, построена върху дървената, която явно не е издържала на напрежението. Виждате ли тракийските ниши издълбани в скалата?

Утробата е древно тракийско светилище с дълбочина 22 м., 6 от които са издълбани от човешка ръка. Дъното на пещерата е оформено като олтар – с изсичане на малка площадка.

Тракийският култ се свързва с т.нар. хиерогамия – вярата, че за да започне Новата година, според религиозната концепция на древните траки, царят-жрец трябва символично да умре и да се прероди. Учените, които познават добре тракийските традиции, описват този ритуал така: Царят-жрец се изкачва високо в планината, на скалите, където в жертва се принася едро черно животно – козел, кон или бик. Това символизира неговата смърт. След това влиза пещерата, което символизира оплождането и новия свят.

Пещерите-утроби датират от каменно-медната епоха и изграждането им е свързано с култа към Богинята-майка и женското плодородие. В нашата Утроба, в денят на зимното слънцестоене, може да се наблюдава как Богът-слънце, точно в 12:00 часа на обяд прониква в утробата и под формата на светлинен фалос стига до олтара в дъното на пещерата и така извършва символично оплождане.

Енергията на мястото се усеща още от входа и с изкачването на стълбата преживяването става много интензивно. Пепчо изтичва и се намества на олтара.

Ади се катери около входа.

Обсъждаме символиката за нас и се съгласяваме, че фигуративно се връщаме към себе си или към майчината утроба, влизайки в пещерата. Притихваме, за да усетим и след това – пречистени – се раждаме за нов живот, излизайки през тесния процеп.

Слизането е предизвикателно, защото пръска лек дъжд и стълбата е мокра и хлъзгава. Всичко минава благополучно и се отправяме с бодра крачка към голямата беседка, в която си починахме на отиване и която си набелязахме като място за обяд.

Спирам, за да снимам ръждивата планина със златни отблясъци и рамка от сиви камъни и мистична мъгла. В далечината се вижда и пътеката, по която дойдохме.

От пътеката вижда отворът на утробата в пълния ѝблясък.

Настаняваме се в беседката и се наслаждаваме на чудесните тортии приготвени от шеф Стоянов с домашна лютеница, бъркани яйца, пресен лук и разтопен кашкавал. Имаме и свежи чери доматки и хрупкава зелена чушка.

Нивото ни на енергия се покачва след вкусния обяд, а пътеката е надолу, така че стигаме колата за около половин час и уморени и доволни се прибираме.

Може би ще се върнем пак, когато е зелено, за да се преродим отново.