В началото на юни, скоро след като първият локдаун за 2020 приключи, зажаднели за зеленина и приключения се отправихме на разходка до водопад „Горица“ в Рила, още известен като Овчаренски заради близостта си с рилското село Овчарци.

До екопътека и водопад „Горица“ се стига по асфалтов третокласен път, преминаващ през центъра на с. Овчарци, от където – с помощта на указателни табели, се преминава през селото и се отива до входа на екопътеката. Паркингът е до две тепавици. Отбелязваме си, че не е лошо да дадем килимите да се изперат и следваме табелите за водопада.

Екопътеката е добре поддържана и маркирана, преминава през борова гора и води до най-ниско разположения водопад в Рила планина – Овчаренския водопад Горица, който се намира на 900 м надморска височина и е с височина на водния пад – 39 м.

До водопада стигаме за 15-20 минути и му се любуваме от мостче. Обичаме максималната близост с водопадите, да усетим пръските, да вдишаме дълбоко отрицателните йони, но в този случай нямаме достъп – местността е вододайна зона. Горица е пълноводен, буен и впечатляващ – на фона на буйната пролетна зеленина.

Има и интересна история от времето на турското робство. В селото живеели Горица и нейният избранник Йовица. Горица била много красива, беят я харесал и един ден изпратил своите слуги да я отвлекат. Младата мома побягнала към планината, където Йовица пасял овцете си, но турците я настигнали, и за да не попадне в ръцете им – тя се хвърлила от високата скала в реката. Оттогава местните хора нарекли близкия водопад и реката на нейно име.

Кратката разходка до водопада не ни е достатъчна и решаваме да продължим по пътеката нагоре в търсене на още няколко по-малки водопади – според книгата ни за Водопадите в България – Горица е един от седем! В тази посока е и хълма „Соколов изглед“, от който – прочитаме –  се разкрива прекрасна панорамна гледка към с. Овчарци, част от Горно поле и веригата на планина Верила.

След няколко метра по пътеката, сме изправени пред избор – да се отбием вляво и да се отдалечим от реката, или да продължим стръмно нагоре покрай реката. Прочела съм в пътепис, че лявата пътека не е добър избор, а и по-логичната опция е да сме покрай вода, все пак търсим водопади.

Кално е, почти отвесно, спираме за почивка и да обсъдим дали да не се върнем, но в крайна сметка решаваме да продължим. Пресичаме реката и навлизаме дълбоко в гората, става ни ясно, че водопади няма да видим, но продължаваме с надеждата поне да стигнем до „Соколов изглед“. Засичаме се с група момчета, които – подобно на нас – пуфтят, пръхтят и се потят. Пътищата ни се разделят, когато те продължават в ляво към „Соколов изглед“, а ние решаваме да изберем по-полегатата възможност и се озоваваме на най-прекрасното място, на което сме бивакували някога.

Полянки на две нива, от които се открива тази гледка.

Места за хамаци, простор и плътна, сочна, и разточителна зеленина, на която само пролетта е способна.

Това е наградата ни за бруталната денивелация (от тепавиците до Соколов изглед е 350 м, до нашето място сигурно е около 200-250) и фактът, че не можахме да видим нито един от другите шест водопада.

Вадим одеалата за пикник, разпъваме хамаците, хапваме от вкусните сандвичи приготвени от Жоро. Някои пишат домашни, други четем, трети подремват, четвърти се гушкат и люлеят.

Почиваме си добре, но пътят надолу си е все така предизвикателен.

Пепчо подскача като сърничка, а Ади върви по-бавно с мен, за да ми прави компания и да си говорим. А аз, аз си гледам в краката, внимавам къде стъпвам и накрая ми треперят колената. От колата снимам къде точно сме били. Истински връх, мисля аз!