Въпреки че и двамата ми дядовци са от трънския край – единият от Лешниковци, другият от Туроковци, никога не съм ходила там. Ждрелото на Ерма отдавна е в списъка. А заради пътеписа на Алеко за местността, в който той възкликва: „Какво Швейцария ли?“ – очакванията ни са високи.

Решаваме да отделим време на ждрелото и екопътеката в неделята на втората ноемврийска седмица с надеждата, че есента все още е цветна и красива. Пътят от София до Трън е хубав и се изминава за около час и половина. В града има указателни табели към ждрелото, които следваме, пуснали сме и дамата от google maps да ни напътства за всеки случай. На паркинга все още има малко коли, оставяме нашата и потегляме.

Пътеката започва със стръмно слизане към дерето на реката, по добре укрепени стълби, след което има дървен мост и още по-стръмно изкачване.

Извисяващите се над реката канари, които образуват ждрелото се наричат Църквището и Жилав камък. Според легендата, както често се случва в легендите – канарите увековечават невъзможната любов между богата девойка и беден младеж. Тежка майчина клетва ги превръща в скали. Скали близо една до друга, но никога истински заедно, скали, чиито сълзи поддържат Ерма пълноводна.

Ждрелото е красиво, но есента е прегоряла и всичко изглежда някак сиво. Не мога да усетя възторга на Алеко и си обещаваме, че ще се върнем пак през пролет или ранна есен, когато всичко ще е зелено или цветно.

Продължаваме по екопътеката и минаваме през тунели, за които в последствие прочитаме, че са изкопани от немците през втората световна война.

Екопътеката има два кръга – вътрешният –  изкачване до Църквището и обратно до паркинга се изминава за около 2.5-3 часа с почивките, а външният – който отива до село Баня и Ябланишкото ждрело е с дължина около 13 км и се изминава за около 8 часа. Ние избираме външният, защото табелите за него сочат и към Врабчански водопад. Съзнаваме, че няма да можем да обходим цялата пътека и да видим всичко и за това си набелязваме за какво ще се върнем.

Пътят ни минава покрай огромна слънчева поляна, на която Жоро слиза да провери за гъби, а аз за шипки. Това дърво ми напомня на Бялото дърво от Властелина на пръстените — символ на просперитета и благополучието на Гондор. В съседство има най-червените, лъскави и едри шипки, които обираме, за да използваме богатството им от витамин ц под формата на шипкова вода.

Продължаваме по пътеката към с. Банкя, която е широка, на места разкаляна, но много полегата и приятна.

Както си вървим и разпалено обсъждаме какво ще приготвим с кладниците, които Жоро намира по пътя, забелязваме тази табела.

Но Стрезимировци е на около 20 км от тук, казва Жоро, каква гранична зона? Поглеждаме на картата и виждаме, че сме точно на границата и слънчевата махала, към която Жоро се надява да завие пътеката, е всъщност в Сърбия.

Ето тук река Ябланица разделя България и Сърбия.

Развеселени от този факт, продължаваме към Банкя. Минаваме по ето това живописно мостче и влизаме в селото, което е много добре поддържано – чудесни къщи, дворчета, голяма чешма в центъра и табели за водопада и ябланишкото ждрело.

Тръгваме към ждрелото, но вече сме изморени и решаваме, че е по-добре да се върнем и да си направим бивак на слънчевата поляна с шипките. Правим късен гурме обяд на пейките до ябланишкото живописно мостче. Жоро е приготвил лаваш с домашна лютеница, прясна кладница в масло и топено сирене.

По пътя попадаме на порядъчно голямо селце от кладници, с които попълваме изядените запаси и виждаме ароматно ризото с гъби и пармезан в бъдещето си.

Разминаваме се и с тези фотогенични, но неядливи гъбки.

Аз решавам да живея на ръба на закона и влизам с единия крак в Сърбия, а с другия оставам в България.

Поляната ни е вече на сянка, подтичваме до отдалечения ѝ край и се припичаме на слънце за 15тина минути, докато се скрие зад планината.

Навръщане улавям тази огнена светлина в края на малкия тунел и си правим селфи с влюбените скали.

Изходили сме 17 км и уморени и доволни, потегляме към София.

Купуваме си шипков мармалад от симпатична жена, която е подредила домашните си лакомства в началото на пътеката – при тези едри шипки, които набрахме предполагаме, че и мармаладът ще е на ниво. Жената споделя, че е набрала 90 кг шипки за този сезон!

Чакаме зелена пролет и ще се върнем за Ябланишкото ждрело, водопада или Църквището.