Египет – бедуинско селище

Следващата спирка от пустинното сафари бедуинското селище, до което пътуваме – както ми се струва – безкрайно (в човешки минути около 40), в непрестанно друсане, изкачвания и слизания. Шофьорът ни е най-опитният в групата и решава да демонстрира всичките си умения като минава през най-каменистия терен с най-стръмните участъци и ускоряваме, подскачаме, летим. Моята глава заболява – пламтяща от жегата и размътена от офроуд пътуването. Моля го да намали нивото на „забавата“ и най-сетне пристигаме.

Посрещат ни камили и сламени колиби. Жените са с черни бурки, от които се виждат само очите и се чудя как пустинята не ги възпламенява.

Разхождат всички, които имаме желание. Камилите са високи и се качваме върху тях, докато са в легнало положение. После се изправят – първо задните крака, след това предните. Губя равновесие, но се държа здраво за седлото. Разходката е плавна и приятна. Попивам безрадостната панорама и се чудя как ли бих се чувствала ако ми се наложи да живея на такова място. Бих изсъхнала без вода.

Слизането е още по-рязко от изправянето при качване – камилата свива първо предните си крака, и ако един добър бедуин не ме бута назад, вероятно щях да изпълня предно салто.

Моята дама ме увековечава върху камила, не особено успешно.

За това пък аз успявам да снимам Жоро и цялата камилска група.

Една от домакините ни приготвя хляб от царевично брашно,

а аз се заглеждам по сестричка и две по-малки братчета, които похапват и играят в близост. Съжалявам, че не съм се сетила да взема подаръчета – плодове и играчки, може би дрешки, за децата.

Помахвам им и те веднага идват.  Получили са пакет с нещо, което прилича на царевични пръчки и го отварят пред мен. Преди да са опитали, ме черпят. Отказвам им и буца засяда на гърлото ми. Първият импулс на тези дечица, които живеят изключително скромно в сламена колиба, не притежават нищо свое, и играят с найлоновия плик и пластмасовата бутилка, която са им донесли от цивилизацията, е да споделят. Да дадат на мен – непознатата, преди да опитат те.

Пустинята може да не ме трогва, но вида и постъпката на тези дечица ме разтърсват из основи. Предпазливо надничам в къщата им, където майка им – облечена в черно от глава до пети, седнала на земята, приготвя хляб.

Все още с буцата заседнала в гърдите ми, едвам преглъщам късчето хляб, което Жоро е взел за мен.

Канят ни в колиба, в която шаманът, който знае английски и руски, и лекува всички от селището – ни разказва за целебните билки и мехлеми. Жоро ми оставя портмонето и излиза – един вид, купувай на воля. И аз купувам – няколко мазила от камилска мас и други тайни за синузит и мигрена, чай за кашлица, чай за стомах. Искам и подарък – пустинна роза, която обичайно струва $5, но решавам, че заслужавам, след като съм изкупила голяма част от продуктите им. Шаманът мисли за кратко и ми подарява една, която в момента краси бюрото ми.

Следва най-интересната за мен част. Екскурзоводът ни разказва подробности от бита на бедуините.

Това селище е развито, особено в сравнение с тези по-навътре в пустинята. Имат договор с Хургада и получават по долар за всеки турист + вода и основни хранителни провизии.

Вождът се грижи за благополучието на всички в племето, взима основните решения и разпределя благата. Пустинна форма на абсолютна монархия.

Шаманът лекува с билки и мехлеми, които си произвеждат на място и помага за израждането на децата.

Бедуините не са регистрирани като жители на Египет, нямат паспорти. Вождът записва децата в книга на селото, след като навършат около 4-5 години – преди това не е сигурно, че ще оживеят и за това не си правят труда да ги записват и отписват.

Бедуините са консервативни мюсюлмани; омъжените жени носят бурки и показват само очите си, а един мъж може да има до четири жени – като за всяка следваща, трябва да получи разрешение от предишните. С всяка жена трябва да има отделна колиба, като пространството се разпределя по следния начин: след сватбата, колибата се разделя на две – мъжка и женска половина, а след появата на децата, женската страна (разбира се), се разделя на още две – женска и детска половина. Жената има право да се оплаче на вожда ако мъжът не може да изпълни съпружеските си задължения и наказанието – за мъжа – е бой с пръчки по ходилата. За да се избегне боя, шаманът предлага ядки, които приличат на големи лешници и помагат за потентността.

Когато двама млади се харесат или възрастните решат, че са подходяща двойка момчето и родителите му отиват при момичето и родителите му на чай. Ако момичето сложи захар в чая, който поднася, значи харесва кандидата. Момчето показва симпатиите си с това дали изпива цялата чаша – ако изпие чая, значи харесва кандидатката.

За сватби бедуините приготвят пълнена камила – първо заравят в пясъка две яйца – символ на пловидостта, след това риба – символ на здравето, в която полагат яйцата. Рибата слагат в яре, а ярето в камилата. Заравят целият този пакет в горещите пясъци, където престоявя няколко дни, за да се сготви добре и след това гощават цялото село.

Междувременно, мъжете от селото са построили отделна колиба за младото семейство, в която те се настаняват след сватбата. Това е и основната задача на бедуинските мъже, докато жените се грижат за домакинството и децата.

За да освежат кръвта в племето, бедуините разселват млади момчета и момичета по другите племена.

Племената, които живеят навътре в пустинята намират вода по следния начин. Връзват камила за няколко седмици на жаркото слънце и не ѝ дават да пие вода. След което я освобождават и пускат камиларче след нея. Животното е толкова жадно, че цялото му същество е настроено към задачата да намери вода. Усети ли подпочвени води, започва да рие с копито и тогава мъжете идват с подходящи инструменти и започват да копаят. Камилите нямат право на грешки в това упражнение. Ако на мястото няма вода, камилата, която го е посочила, става на вечеря.

От целия разказ, обобщавам, че жените в бедуинските общества имат три права:

1. Да сложат захар в чая – като, разбира се, не могат да отказват до безкрай. В един момент трябва да изберат, нямат право да правят нищо друго с живота си освен да се омъжат, да раждат деца, да приготвят храна и да се грижат за колибата и потомството.

2. Да дадат – или не – съгласието си съпругът им да си вземе още една жена. Защо, ще попитате, както аз попитах, биха се съгласили за втора, трета или четвърта съпруга? За да разделят тежкия труд, който трябва да изпълняват ежедневно с някого.

3. Да получават съпружески секс винаги, когато поискат, и да получат възмездие ако това не се случи.

Мислено се благодаря за мястото, на което живея и съм довела момиченце в този свят. Благодаря се за правото ни да избираме как и къде да живеем, как да се обличаме. Да бъдем силни, да учим, да работим извън дома, да шофираме, да гласуваме, да притежаваме паспорт и самоличност, да пътуваме, да се омъжим или не, да създадем деца или не.

Докато гида ни разказва всичко това, ни черпят с чай, който изпиваме с удоволствие, въпреки че не планираме да се женим. Следва турбулентно връщане с джипа, което минава неусетно за мен – душата ми е още в бедуинското село.

Въпреки пустинната безмилостност, това преживяване остана в сърцето ми. Докосна ме, замисли ме, разтърси ме, промени ме. Късче автентичност в подредеността и фасадата на организирани почивки.

1 коментар

  1. Прекрасно и дълбоко разтърсващо преживяване в пустинята и сред бедуини и камили! Ще бъде запомнено завинаги! Благодаря ти, Тедичка.


Вашият коментар