Тази екскурзия с Жоро избираме по различни причини – той основно заради възможността да кара атв и бъги в пустинята, а аз – заради възможността да видя как живеят бедуините. Преживяването струва $70 на човек и включва атв и бъги разходки, джип до бедуинското селище, яздене на камили там и разказ за начина им на живот, възможност да закупим от билките и мехлемите, с които се лекуват, вечеря с програма.

Тръгваме в най-голяма жега на обяд, което е учудващо, може би, за да приключим навреме за вечерята.

Първото преживяване са атв-тата, за които аз си въобразявах, че са двуместни и само ще се возя, но се оказва, че ако искам да участвам ще трябва да шофирам. Там съм, няма да се отказвам. Купуваме си от типичните арабски шалове, които наричат арафатки (заради Ясер Арафат), шофьорът на нашия джип умело ни ги завързва, така че да предпазват цялото лице, слагаме и задължителните каски и сме готови да потеглим.

Атв-то има копче за газ на дръжката и две спирачки – като при колелата, няма хидравлика. Сахара не е типичната пустиня със ситен пясък, а понеже е била дъно на океан преди милиони години – е доста камениста. Предупреждават ни да не се отклоняваме, за да не попаднем на по-камениста местност и да се обърнем.

Има две групи – по-бърза и по-бавна. Жоро в челните редици на бързата, а аз едвам дишам на опашката на бавната. Колкото и да обичам слънцето и да го чакам цяла зима, в пустинята то безмилостно жари и – въпреки че съм се намазала обилно със слънцезащитен крем, имам чувството че всеки сантиметър от кожата ми гори. Прашно, горещо, задушно. Ръцете ме заболяват от стискане на кормилото на атв-то, а главата – от друсането и безпощадната жега.

Спираме за снимки и вода – изпивам половин литър на един дъх и се връщам към живота. Жоро е жизнен и приповдигнат от скоростта и адреналина, аз си копнея за свежестта и прохладата на морето.

Пустинята не е моята чаша чай. Не оприличавам човешкия живот на прашинка, а вселената на необятността на пясъците. Не изпадам във философски размисли за незначителността ни. Не благоговея пред простора. Не си мечтая да видя пустинен залез.

Следващата спирка е бедуинското селище, за което разказвам подробно тук.

Бъгитата са двуместни, слънцето омеква и тази разходка е много по-приятна за мен. Жоро форсира, дава газ и се забавлява, а аз попивам пустинни пейзажи и коси слънчеви лъчи.

Вечеряме в ето тази арабска приказка.

Блок масата е със стандарните два вида салати, ориз, пилешки шиш и агнешки кюфтенца. Ароматно и вкусно е; мисля си, че мога всеки ден да ям това, но аз така си мисля и в Гърция и в Италия, така че не си вярвам особено.

Програмата е чудесна, особено дервишът, който е облечен в светещи дрехи и е изключително въздействащ.

Прибираме се в хотела по тъмно – в Египет се стъмва около 18:30, и цяла вечер обменяме впечатления и размисли в прекрасната уханна градина.