Децата имат кратка есенна ваканция покрай празника на народните будители и решаваме да изкараме четири дни в Сандански и околностите. Харесваме си апартамент в центъра и първия ден посвещаваме на местността Попина лъка. Омая ни с красотата си през май и искаме още.

Отделяме време за буйните води на Попинолъшкият водопад, който е цветна феерия през есента. Горният пад е особено впечатляващ с меланжа от тъмнозеленото на боровете и златното на брезите, в сива скална рамка.

След като си подаряваме тази цветна водна наслада, решаваме да се разходим в посока различна от парковия участък „Каменица и трите реки“, в който се влюбихме през май. Следваме светлосиня маркировка и табели към хижа Беговица, до която са 45 минути според MapsMe. Какво са 45 минути за опитни планинари като нас, мислим си, и продължаваме бодро към целта.

Пътеката може да се раздели условно на три части. Първата част минава покрай къщите от вилната зона и се вие стръмно нагоре, широка е, но не предлага красиви гледки освен няколко фотогенични гъбки и един дъждовник.

Играем на асоциации и сме нетърпеливи да стигнем до хижата. Вместо това – за около час – стигаме до мост, който пресичаме продължавайки да следваме маркировката.

С децата кривваме, за да видим малък водопад и след това се събираме с Жоро за втората условна част, която минава през омайна гора постлана с ръждив килим и изпъстрена с борове с внушнителни стволове и тънки клони.

Вървим през през гората, денивелацията не е малка, но е сравнително приятно. След около 40-50 минути започва третата част, която ни е струва почти отвесна – тревист алпийски пейзаж, електрически стълбове и нито следа от хижата. Вече ни е пределно ясно, че каката от MapsMe ни е пратила за зелен хайвер, пуфтим, пръхтим и я пращаме по дяволите, но продължаваме.

Облечени сме добре, но въпреки това ни става хладно и сме много изморени. С децата сядаме за кратка почивка на слънце, увиваме се в одеалата, които носим в раниците за бивак, а Жоро продължава, за да е сигурен, че хижата не е мираж. Намерил я е и се връща да ни вземе. Последен половин час, за общо час брутално изкачване от последната трета част от пътеката и най-накрая виждаме хижата.

Най-красивата гледка след толкова изкачване и мрънкане (повече аз, отколкото децата). Хижата е стабилна сграда – разполага със 176 места; има и три дървени къщички, които могат да приютят по 15 човека всяка. Табелата за надморската височина посочва 1800 м, а Попина лъка е на 1250м! Хижа Беговица е отправна точка за много популярни дестинации в Пирин – Беговишко и Тевно езеро, връх Каменица, Зъбът, Куклите. Имайки предвид усилията, които положихме, за да стигнем до Беговица, не ни виждам скоро да ги посетим.

Поляната пред хижата е голяма и слънчева, хижарят е подредил маси и столове и ние облекчено се настаняваме.

Поръчваме бобче, чай, свинско със зеле, шопска и пържени картофи. Всичко е превъзходно. Бавно се наслаждаваме на вкусната храна, на топлите коси лъчи на есенното слънце и на компанията си. Децата се заиграват с няколко отракани котчици, едно от които скача на масата от глад и възторг като пристига храната. Хижарското куче е голямо, гальовно и много възпитано.

Жоро се заговаря с хижаря, който живее в Мадрид, но покрай пандемията е решил да се изолира на чист въздух и да управлява хижата в северен Пирин. През седмицата няма никакви хора, споделя той, основно уикенда. Разказва ни за преходи в Испания и приключения с планински велосипеди в Пирин.

Отпочинали и заредени, потегляме обратно. Любуваме се на красивите гледки от високо, дебнем слънцето и запленени ахваме пред златните пръски на широколистните дървета в дълбокото зелено на иглолистната гора.

Пътят до колата ни отнема час и половина и общо се оказва, че сме изминали около 14 км. Прибираме се уморени, щастливи и горди.