Единият от дните ни в Одрин, решаваме да отидем до най-дългия каменен мост в света, който се намира в Узункьопрю – на около час път с кола.

Дамата от мапса ни отвежда от страната на моста, която не е в града, но там правят ремонт и нямаме достъп. Жоро паркира в Узункьопрю, минаваме през централната улица, една баба ми прави забележка на висок глас – вероятно, че съм с пола и сандали.

Другият край на моста се намира след централния площад, реставрират го по цялата му дължина, и местността е осеяна със строителни материали и боклуци. Успяваме все пак да видим част от арките и да се възхитим на красивата архитектура и прецизната изработка.

Дългият мост в Узункьопрю (Uzunköprü Köprüsü)

Най-дългият каменен мост в света (с дължина 1392 м, 174 арки) и част от световното културно наследство на Юнеско е построен на един от най-предизвикателните проходи на река Ергене: преходната точка между Балканите и Анадола. Построен е от архитекта Муслихидин през 15в. по време на управлението на шестия османски падишах султан Мурад II.

Мостът носи естетиката на османците и има автентични орнаменти по арките като геометрични мотиви (петоъгълници, шестоъгълници, осмоъгълници, седемлъчеви звезди, Давидова звезда и кръг), растителни и животински фигури (лъвове, слонове, птици и др.)

В града има много магазини за злато, чиито красиви ювелирни стоки примамливо блестят на слънцето, но като си представя разговора, който бихме провели на турско-жестомимичен език, се отказвам дори да питам за цени и карати.

Свиваме в малка уличка привлечени от лъскави тенекии със зехтин и се оказва, че продавачът говори сносен английски. Купуваме 5 литра зехтин екстра върджин за 500 лири (32 лв) и наситено кехлибарен мед за 150 лири (9.8 лв).

Спираме късен обяд със сочни и ароматни пилешки дюнери увити в царевичен лаваш в беседка на малка градска градинка.

Сигурно сме първите българи осмелили се да се разходим в Узункьопрю.

Енез

Жоро е чувал хубави неща за летуване в Енез и решаваме, че ще удължим приключението си и ще отидем до Тракийско море (същото, на което ходим всяко лято в Гърция, само че в турската част).

След още час и петнадесет минути се озоваваме пред крепостните стени на Енез и слизаме да разгледаме.

Легендите за създаването на града разказват, че митичният и едноименен основател на древногръцкия град Айнос/Енус е Еней, син на бог Аполон. Предполага се, че първите заселници са били гърци от Алопеконес. Градът е споменат в Илиада, където Омир  разкрива, че Пейрус, който води тракийските съюзници на Троя, е родом от Енус.

След войната за независимост на Турция (1919-23 г.), лозанският договор начертава сегашните граници на Турция и изисква гръцките общности да напуснат Турция, докато турските общности напускат Гърция и България. Енез остава най-западният турски град на европейския континент. Александруполис се намира от другата страна на границата с Гърция (няма граничен пункт, но нас ни спират гранични полицаи за случайна проверка) и двата града са разделени от блатен резерват и делтата на река Еврос/Марица.

Напрегнатата ситуация около границата ограничава развитието в района, което пък е благодатно за развитието дивата природа на делтата. Местността изобилства с птици и интересна растителност, спираме за снимка на нашите фламинго приятели.

Византийската църква Света София, построена през 12 век, но превърната в джамия по време на управлението на султан Мехмед II.

Джамията е част от останките на замъка Енез, който вероятно датира от управлението на византийския император Юстиниан I и вероятно е построен като защита срещу набези от Балканите.

Сядаме за следобедна почивка срещу замъка и се наслаждаваме на топлото време, чудесно приготвеното турско кафе и дребни сладки.

До плажовете  – на около 3 км от града, се стига с кола. Минаваме покрай квартал от симпатични вили, около които е толкова мръсно – найлонови торбички и друг боклук навсякъде, че се отказваме от лятна почивка там още преди да сме се замислили сериозно.

Плажът, разбира се е празен, водата е кристална и сравнително топла, единствените съседи са няколко бездомни кученца и двама младежи, които са донесли столове и си приказват. Правя дълга разходка по плажната ивица, а Жоро – бивак. Взели сме си бански, за всеки случай и случаят ни се представя под формата на примамливо гладко море.

Късен следобед е, слънцето се приготвя да огрее другата земна половина и всичко е обагрено в златно. Влизаме във водата, плуваме по слънчевата пътека и се радваме като малки деца. Скачаме, пляскаме, въртим се (основно аз), забелязваме, че и момчетата са във водата и споделяме отдалеч този вълшебен момент.

Закриваме плажния сезон на 30 октомври. Безмерно щастлива съм!