Синият вир до Ковачевица е може би най-екстремният ни – и удовлетворяващ – преход, откакто започнахме проекта за водопадите в България.

Имаме няколко дни в Лещен в прекрасната Делчева къща и решаваме, че единият ще посветим на екопътека Канинска и водопад Синия вир. Любезната дама от google maps ни насочва и след около 2-3 км от с. Ковачевица спираме колата и продължаваме пеша – пътят е много разбит и не ни се рискува. Още 30-40 минути ходене по разбития път – с едно кратко отделяне заради грешни инструкции от дамата, няколко спирки за ароматни горски ягодки, и виждаме табелата, която е поставена високо на едно дърво.

Първоначално пътеката е приятна, с лек наклон, сред борова гора, движи се високо над десния бряг на р. Канина. След около 50-60 минути по тази пътека и завой наляво, започва стръмното спускане. В началото има паднало дърво, което за малко да ни откаже от целта, но намерихме начин да преминем това препядствие – Ади откри възможност под дървото; отгоре изглеждаше нестабилно и опасно.

Спускането до реката е почти отвесно и продължава ~500 м; на нас се вижда безкрайно. Разминаваме се с двойка туристи ентусиасти, които ни окуражават. Стигаме до разклон – пътеката надясно е сравнително полегата и предполагаме, че ще ни отведе до горния пад , а стръмното спускане продължава наляво, където вероятно се слиза до долната част на водопада.

Избираме да продължим надясно и стигаме до невероятен каньон – стръмни – обрасли с мъх и папрат – скали, високи и стройни широколистни дървета обрамчват буйната и чиста река Канина.

Разпъваме хамаците в горната част и Жоро и децата се настаняват за почивка с книжки. Аз слизам до водата, топвам краката и снимам бързеите, горния пад и почиващите.

Настанявам се на една скала и се наслаждавам на омайния шум водата, песните на птиците, величието на скалите и издръжливостта на дърветата.

На децата им бързо им омръзват книжките и откриват прелестта на босите крака в чистата и плитка река.

Пепчо се подхлъзва на камък и пада, намокря панталоните и обувките, но това не помрачава настроението ни. Оставяме дрехите да съхнат на слънце, играем карти, хапваме вкусни сандвичи приготвени от шеф Жоро.

След час около реката решаваме, че е време да потегляме. Аз искам да видя и долната част на местността и от разклона, където на отиване избрахме дясно, продължавам още надолу, а децата и Жоро се захващат с изкачването. Стигам до сините вирове за ~20 минути екстремно слизане, снимам ги и тръгвам обратно.

Денивелацията е буквално отвесна и голяма част от изкачването се случва на четири крака.

Настигам основната група, където бойният дух е по-висок от моя. Децата ме окуражават, пеем песни и с общи усилия и няколко почивки за въздух и вода, стигаме до полегатата пътека в гората. Изкачваме се според Жоро – 40-60 минути, според мен – няколко часа. Моята преценка е замъглена от пуфтенето, пръхтенето и умората.

Горската пътека и разбитият път до колата ни отнемат още час – час и половина, всички сме изморени и играем на думи, за да можем да вървим, без да мрънкаме, продължаваме с песните и търсим малини за сила.

Рекапитулацията на разходката до водопад Синия вир:

♥ 24,000 крачки.

♥ 17 км.

♥ ~ 5.5 часа в двете посоки, в които включвам и едночасовата почивка край реката.

♥ 6 л вода.

♥ Неизброимо много красиви гледки, обогатяващи преживявания и семейни спомени.