Водопад Зелената скала е част от природната местност Крушунските водопади, но за него няма табели, пътеката не е поддържана и е доста апокрифен. Ако не сте упорити преследвачи на водопади – като нас, вероятно дори не сте чували за него.

Пътеписите за Зелената скала са оскъдни и не предлагат подробни инструкции. Ние, обаче, сме отседнали в любимата си къща в Кърпачево и имаме информация от първа ръка.

Плащаме входа за Крушунските водопади – по 4 лв на възрастен и 2 на дете, и влизаме.

От вратата ни посрещат шарени сергии с всякакви сувенири и пластмаси, крушунска скара, сладолед и безалкохолни. Следва басейн. След басейна – хотел. След хотела – параклис. След параклиса – няколко ресторанта. Всичко това в комбинация със събота от дълъг уикенд. Снимащи се хора на всяко водно прагче, автобуси с баби, малки деца, по-големи деца, кучета, колички, инстаграмърки с официални рокли, сватба (!) на синия вир.

Ние нямаше да станем свидетели на нищо от гореизброеното ако знаехме точно къде отиваме, но първоначалните ни инструкции бяха – търсете мостче в дясно след главния вход, и който от обслужващия персонал да питахме за водопада, не можа да ни упъти.

Направихме долния кръгов маршрут, качихме се до средния праг на основния водопад и се получиха красиви кадри, въпреки стотината други желаещи да се заснемат. По-подробната разходка и описание на крушунските водопади, можете да видите тук.

Получихме точни упътвания за Зелената скала, за който бяхме тръгнали и ги последвахме –

◊ След главния вход, завиваме в дясно преди хотела

◊ На разклона, следваме табелата за екопътека Кърпачево, която не стига до Кърпачево, но това е отделна тема.

◊ Продължаваме до езеро с патици.

◊ На езерото виждаме ето това предупреждение. Игнорираме го и продължаваме по пътеката зад бариерата.

Пътеката е утъпкана, на места има храсти, на други се минава през рядка гора, но като цяло е проходима. Следва се червената маркировка, която е останала от по-добри времена, когато и тази част от Крушунските водопади е била поддържана.

След около 15-20 минути бърз ход стигаме до полу-разрушен мост. Жоро преценява, че тъй като металната конструкция е здрава, е безопасно да минем. Преминаваме внимателно, държим се за парапета и с крайчеца на едното око забелязваме, че местността е много живописна. Ще снимам на връщане, когато не съм толкова съсредоточена в това да не падна пресичайки реката.

Има отклонение за горния ръб, което последваме, но от там няма добра видимост и продължаваме. На места има и стълби, останали от минали времена, които ни улесняват.

За още 10 минути след моста стигаме до водопада. Имало е мостче за наблюдение, което е разрушено, и ние използваме няколко по-големи камъка, за да стигнем в подножието на Зелената скала.

А той, въпреки че е маловоден по това време на годината – не е валяло от два месеца, е приказен! Разбираме от къде се е сдобил с името си – скалата, по която се разбива водата е покрита с плътен светло-зелен мъх. Нивата са няколко и водата си проправя път през черни скали, спуска се плавно през меките участъци, лъкатуши между корени на издръжливи дървета и се събира в няколко карстови езерца. Наслаждаваме се на магията, оставяме се на пръските да ни освежат и се поздравяваме със смелостта си.

Обратният път е по-кратък – вече знаем какво да очакваме. Спирам се на счупения мост да снимам вълшебното езеро с кристални води, яркозелена растителност в тях и малко водоскоче в края, което си е проправило път през облите камъни облечени в мъхена премяна.

Тъй като пътеката до водопада не е поддържана, мостът е пред разпад и на фона на предупреждението, с което избрахме да не се съобразим, не препоръчваме водопада за деца. Нашите не дойдоха с нас; краткият преход от езерото с патиците направихме само с Жоро.