Набелязахме Атеренския мост над река Армира, след като стана ясно, че през 2020 няма да можем да направим пътешествието до Босна и Херцеговина и да видим Мостар. За да компенсираме, се разходихме до подобни мостове в България: Дяволският мост над река Арда, мостът на Сюлейман паша в Свиленград над Марица, както и римският мост при село Ненково.
На Атеренския мост посветихме един сравнително топъл и слънчев уикенд от края на декември.
От Кърджали до началото на пътеката е около час с кола. Тъй като сме близо и до Гърция и до Турция, по пътя ни спира гранична полиция. Аз съм без документи – не нося чанта за планинските разходки и добре, че полицайте са мили и не решават да разследват случая.
На около 6 км преди Ивайловград, дамата от Google maps ни уведомява, че сме достигнали дестинацията си. Спираме колата до главния път и продължаваме по широк черен път надолу (има две опции и решаваме, че за дерето на реката трябва да слизаме). Спускаме се сравнително стръмно и след около 40 минути стигаме река Армира, където – според табелите – можем да пресечем и да стигнем до крепост „Лютица“. Ние завиваме леко вляво и продължаваме покрай реката по тясна горска пътека – за още 40-50 минути.
Вече започваме да се чудим дали мостът изобщо съществува и стигаме до скоро асфалтиран път, който се вие до реката. Виждаме и моста от високо и облекчени почти тичаме, за да имаме повече време. В края на асфалтирания път има паркоместа за три коли и така разбираме, че е могло да стигнем до моста с колата. Аз съм доволна, че неволно сме избрали разходката, защото се раздвижваме добре и гледката на моста е заслужена.
А той е великолепен! От всички подобни, които видяхме тази година, най-много прилича на Мостарският – едносводест, с две рамена. Изграден е от плочести камъни с хоросанова спойка, арката е направена от обработени камъни.
Построен на стар път, водещ към крепостта „Лютица“ и най-вероятно датира от късния османски период, в който е строена и крепостта: XV-XVIII век.
Децата са очаровани и си правят царство на камъните в подножието. Разчистват си територията, разполагат си книжките, учебниците (!) и якетата, събират камъни за хвърляне. Наслаждаваме се на късен вкусен обяд с домашни сандвичи от Жоро и гледка към огрения от залязващото слънце мост.
Както си правим селфита, пристигат нашите приятели от гранична полиция с въпроса – къде е шофьорът на вектрата? Видяли са я оставена на пътя и явно са се притеснили – имайки предвид, че има много очевиден път до моста с кола. Жоро отива да си поговори с тях и да ги успокои, че нямаме намерение да ходим в Гърция нито да пренасяме нелагални стоки от Турция. Те са много дружелюбни и ни съветват скоро да тръгваме, за да не вървим по тъмно.
Връщането, както и предполагахме, докато се спускахме, си е натоварващо. Децата са изморени и нямат търпение да стигнем до колата. Луната ни посреща по този начин и сме доволни и от стръмното връщане.
Последни коментари