За село Лисиците се отправяме един горещ ден в средата на август, с който слънцето безмилостно прежуля още от сутринта. Основната ни цел е въжения мост, като част от проекта за интересните български мостове, но разбира се – искаме да видим и селото. Единственото в България, до което може да се стигне само по вода.

Маршрутът до село Лисиците

Отправната точка за село Лисиците е село Широко поле. Нашият маршрут е следният – от асфалтовия път, който започва при джамията в селото и върви отляво на жп линията, стигаме до язовира Студен кладенец и оставяме колата точно преди жп линията.

След това тръгваме по ясно изразена пътека плътно до жп линията като язовира ни е от лявата страна, а жп линията от дясната. Вървим с бодра крачка и въпреки жарта, която слънцето щедро раздава, сме – все още – с висок дух. След около половин час срещаме семейство с малко кученце, които също са се запътили към моста, но решават да се откажат и върнат – вижда им се прекалено дълго и прекалено горещо. Тази случка малко ни обезкуражава, но решаваме да продължим.

След още 10 минути под огненото обедно слънце, стигаме до жп гарата на село Лисиците със звучното име „Момина скала“. Тя се състои от стара дървена пейка и малка бяла постройка встрани от нея. Това е и единственият път към цивилизацията за жителите от селото – след като преминат въжения мост, от тук могат да хванат влак за с. Подкова или Димитровград.

От гарата продължаваме наляво към язовира, вървим 10тина минути през тази рехава борова горичка и стигаме до моста.

Въженият мост при село Лисиците

Мостът над язовир Студен кладенец, който води към село Лисиците е дълъг 260 метра и това го прави най-дългият въжен мост в България и на Балканския полуостров.

Мостът е здраво захванат със солидни снопове стоманени въжета, но минавайки усещаме, че се клати. От единия до другия край на моста се преминаваме за около 7 минути.

Село Лисиците

Първите ни впечатления са – боклуци, боклуци и още боклуци. Пластмасови бутилки от вода и бира, цигарени пакети, опаковки от храна. Боклуците са навсякъде, но най-вече по брега на язовира. Потресени от тази гледка, продължаваме към селото.

Минаваме по тесен път ограден с камъни и жив плет и стигаме до най-важната къща в селото – тази, на която е залепен графика за движение на влаковете. Пъпната връв на Лисиците със света.

Регистрираното население на селото наброява 29 души, но в този горещ августовски ден не виждаме жив човек. Село призрак – като голяма част от селата в Източните Родопи, от което половината е отделена за гробищата, а другата половина – за запуснати къщи.

Растителността е ниска, предимно храсти, бодили, тръни и суха, жълта трева. Оградите са каменни или железни. Единствената къща, в която изглежда да има живот е украсена с жълти и цикламени цветя и цветно пране.

Чудим се как децата ходят на училище, при толкова сложна логистика, после се сепваме – вероятно няма деца. Чудим се защо се оставят да живеят заринати в боклук – вероятно нямат желание за живот, нямат желание да им е хубаво и подредено. Чудим се как се чувстват на място, на което въжен мост ги свързва с живота.

Излизайки от Лисиците, заобиколена от боклуци и мъртва тишина, имам чувството, че излизам от ада, с жега, която изгаря душата ми, от място забравено от Бога и далечни викове на козар, който подвиква грубо на животните.

Дървото, с една жива и една изсъхнала част, символ на живота и смъртта, символ на живота извън селото и самото село, ни изпраща с чудната си хубост и остава единственото късче природа незасегното от вездесъщите боклуци и жив плет.

Почистваме място в боровата горичка и си правим бивак с идеята да оставим на боровата сянка и лекият ветрец да изчистят попарените ни от жегата, боклуците и Лисиците души.

След още половин час покрай железопътните линии и язовира стигаме до колата и се отправяме към Маджарово.