След прекрасния Яворнишки водопад и преди да се приберем в София, решаваме да довършим започнатото – в денят, в който стигнахме само до Дъбицата, но не се объркахме и отказахме от Мангъро.

За начина, по който да стигнете до село Скрът и кръстопътя с чешмата и различните маркировки има подробно описание в пътеписа за Дъбицата, сега продължаваме като завиваме наляво на чешмата и следваме синята маркировка. След около 20-30 минути в омагьосаната гора, стигаме до първото първото мостче и продължаваме по стръмната пътека, при която реката ни остава отдясно.

През цялото време се движим по дерето на реката и се наслаждаваме на ромонът на водата, който ни разказва приказки за отминали времена, зелени феи и горски вълшебства.

Денивелацията е сериозна, на места е разкаляно и хлъзгаво, но ние вече знаем къде отиваме и как да стигнем до там и устремено продължаваме. След 10-15 минути стигаме още едно дървено мостче и минаваме от другата страна не реката. За някои стръмното изкачване не е достатъчно и продължават с упражненията.

За всеки случай, следим за маркировката и тук там я намираме. Ободрени от знаците, продължаваме.

Пресичаме още веднъж реката по третото и последно мостче, подминаваме причудливи дървета, които се борят за живот и проследяваме жилавите им корени, които на места са над почвата и приличат на ръце, които търсят най-подходящото място за силен захват. Минаваме покрай туфи с ярко зелени детелини, островчета папрат и дървета великани с грапави стволове и великолепни корони.

Десетина минути след третото и последно мостче, изкачваме дървената стълба към рая и сме с подножието на водопада.

А той е висок и красив, прохладен и ободряващ, допълван от грубо издялани скали, плътен тъмнозелен мъх и проблясващи слънчеви лъчи. Местността не е така гостоприемна, както е при Дъбицата – няма езерце, нито очевидно място за бивак, но ние все пак намираме къде да се разположим и се наслаждаваме на половин час чист въздух, красива гледка, вкусни сандвичи, Хари Потър и карти. Идват шепа хора, разглеждат водопада и си тръгват.

Потегляме и ние, на две места – освен по мостчетата, пресичаме реката, но разкрачът, който се изисква не е голям и децата и преминаваме с лекота. Аз се подхлъзвам на разкалян участък малко след дървените стълби, вече се виждам в дерето, но успявам да се уловя за къпинови храсти и бързо продължавам да настигна основната група.

С мъка се разделяме с вълшебната Беласица и си обещаваме, че много скоро пак ще ѝ гостуваме. Има още няколко водопада, които искаме да посетим – Лешнишки, водопадите покрай река Камешница, и тези покрай село Ключ.