След Попинолъшкия водопад, се отправихме към водопадите в Беласица. Решихме да започнем с най-отдалечените от Сандански – Дъбицата и Мангъро и след това – ако имаме сили – да посетим и някои други по обратния път.

Село Скрът е на около 45 км от Сандански, в посока Петрич. След като влезете в селото, ще видите табела за водопадите, следвате табелата и завивате наляво – към планината. Пътят е стръмен и по-скоро коларски. На най-високата точка на улицата е църквата, от нея се завива надясно, върви се покрай къщи (от ляво е планината, от дясно са къщите). Ние оставихме колата до църквата и продължихме пеша до кръстопът с чешма и указателни табели. Имаше коли, които бяха стигнали и до този кръстопът, но ние не посмяхме да рискуваме; пътят е доста разбит.

Първоначалната ни цел беше Дъбицата, защото от описанието в книгата за водопадите се подведохме, че за Мангъро се тръгва от с. Ключ (от там също може, се оказа, но пътеката е по-дълга). На кръстопътя последвахме синята маркировка – наляво, защото имаше табела „За водопада“. В крайна сметка се оказа, че това е маршрутът за Мангъро.

Тръгваме наляво и попадаме в горска приказка. Беласица е изключително красива! Високи широколистни дървета – бук, дъб, питомен кестен, често срещаме саморасли орехи, цели поляни с папрат, къпини. Реката ромоли, птичките си бъбрят и се надпяват весело, мекият мъх по дърветата приканва да го погалим, а дървените беседки – да седнем и помечтаем.

Беласица е разположена в три държави – България, Гърция и северна Македония, като българската част е обявена за национален парк през 2007. Въпреки че най-малката площ е в България, тук е и най-високият връх – Радомир (2029 м).

Нямаме амбиции за върха, но продължаваме да вървим устремено към водопада. Маркировката е оскъдна и се чудим дали сме на прав път. Минаваме по мостче и продължаваме направо.

Вървим десетина минути и започваме да се съмняваме, че сме на прав път, защото вече не чуваме ромона на реката, маркировката изчезва, а пътеката е все по-обрасла. Връщаме се до мостчето и забелязваме стръмна пътека, при която реката остава отдясно. Жоро отива на разузнаване, оказва се, че до 5 минути водопад няма и ние разочаровани решаваме, че сме се объркали съвсем. Връщаме се до кръстопътя с чешмата с информационната табела и поемаме по дясната пътека – за водопад Дъбицата.

За него следваме зелената маркировка. По пътя се върви около 10-15 минути спокоен ход, след това внимавайте за табела и разделяне на маркировката: зелената за водопада продължава по стръмна пътека нагоре в планината, а жълтата – за връх Тумба – по пътя.

Изкачването е тежко, с голяма денивелация, но не продължава дълго – около 20 минути. Стигаме до последното място, на което можем да се объркаме и следваме табелата, която води надолу  към водопада, разклонението стига до място за отдих. Слизането е също стръмно, но децата подхождат като на градска разходка, подтичват и ме окуражават – аз съм последна от групата и слизам бавно и внимателно.

Водопадът е очарователен! Като излязъл от книга на Толкин. Водният пад не е висок – около 15 м., но пада живописно в малко езерце, прегърнат от скали облечени в мек наситено зелен мъх. Правим си бивак в долния край на езерцето и се наслаждаваме на приказната гледка, пръските и заслужената почивка. Хапваме от вкусните сандвичи и зеленчуци приготвени от Жоро и децата решават да се качат до горния пад. Стръмно и хлъзгаво е, но те – с малка помощ от Жоро – успяват.

Обичаме гостоприемни водопади, които ни приканват да останем повече. Предпочитаме ги пред по-високите и може би по-впечатляващи, около които не можем да се заседим и да си починем.

След час пристига голяма група, ние правим семейно селфи, прибираме багажа и с нови сили се отправяме към Яворнишкия водопад.