След Сувчарското пръскало, кратката ни великденска ваканция продължава с екопътека Бяла река. Едно от най-красивите места в България, а и по света, на които сме били.

За маршрута

Задаваме „Ecopath White River” в google maps и дамата от мапса ни упътва много точно. От Гологановата къща до началото на пътеката са 8 км, които изминаваме за половин час с кола, защото пътят е разбит и неподдържан. Паркираме до Калоферския манастир „Рождество Богородично“ и продължаваме още 200 м до началото на пътеката.

За пътеката

♦ Дължина – 1830 м

♦ В крачки – 3724

♦ Надморска височина в началото – 540 м; в края – 630 м.

♦ Продължителност на прехода, без почивки – 2 часа. На нас с бивака, почивките и снимките ни отне около 4 часа. Маршрутът е кръгов.

Според други пътеписи пътеката е лека и приятна. Нашето мнение е, че има много стръмни участъци, не я намираме за лека, но пък – заедно с Девинската екопътека Струилица – е най-живописната, която сме посещавали.

Нашето преживяване

С първите стъпки сме посрещнати от вековни току-що разлистени букове с впечатляваща корона и коренна система.

От табелите разбираме, че Национален парк Централен Балкан опазва най-големите и съхранени букови гори, чиято средна възраст е над 135 години! Местността около екопътеката  е дом на смесени широколистни гори – явор, липа и ясен.

След 15 минути приятна разходка покрай реката, изкачваме дървени стълби и се озоваваме пред великолепен водопад!

Наслаждаваме му се от дървено мостче. Водата слиза от два улея украсени с плътен зелен мъх, събира се и продължава с мощна струя към чистата разпенена река.

Местността около водопада много ни харесва, правим си бивак на големи плоски скали и се унасяме в шума на водата, топим краката в ледената вода, а децата измислят забавни водни игри.

Аз се установявам на място с гледка към водопада и с възхита попивам с поглед изумрудената вода на езерцето, което се е образувало пред мен, причудливите скални форми – тези над водата обрасли с издръжливи цветя и мъх, а тези под водата – осветени от пречупените слънчеви лъчи. Магично е. Нереално. Не мога да повярвам, че такова място съществува в България.

Слънцето ни дарява с галеща топлина, водата с чиста свежест и оставаме повече от час.

Дошли сме рано и щеше да е по-добре да минем пътеката на спокойствие, а в края й да бивакуваме, но го осъзнаваме, след като няколко групи туристи минават покрай нас и продължават по мостовете. Тръгваме и ние и се озоваваме в сериозен трафик – холандски автобус с младежи, групи от по няколко семейства. Хората са навсякъде. Ще е по-приятно да сме сами и го отбелязваме за следващия път.

Пътят е стръмен, на места има изградени дървени стълби и от високото се открива вълшебна гледка към непристъпните остри скали, буйните води на Бяла река и живописните дървени мостчета.

Бяла река, наричана още Манастирска река или Ак дере, е левият най-голям приток на река Стряма. Според легендите, това е реката, чието корито представлява дъното на ада и наистина, когато застанеш до някой от нейните вирове на дъното на местността Джендема (джендем на турски означава ад), виждаш в отражението на водата едно съвсем малко късче небе. По тези места, денят е твърде кратък, сянката и мракът властват през по-голямата част от денонощието.

Бяла река е пълноводна през по-голямата част от годината, но напролет тя наистина е „бяла“ – в теснините се вижда единствено бяла пяна.

Стигаме до мястото, от което можем да направим по-малък кръгов маршрут и да се върнем, но решаваме да продължим до най-високата точка от другата страна на реката и да се насладим на гледките от орлова гледна точка.

Изкачването е почти отвесно, а ние сме наредени в индианска нишка с холандски и български туристи, слънцето безмилостно припича. Следващият път по-рано, за да избегнем тълпите, припомняме си.

Слизаме до реката и там отдъхваме на сянка и правим импровизирана ступа от плоски камъчета.

Следва още едно стръмно изкачване (наистина последно), след което продължаваме по приказна полегата пътека и забелязваме още два водопада по поречието.

Изморени и доволни от предизвикателната разходка и природата, с която галим всички сетива – очите с комбинация от скали, дървени мостчета, водопади и разпенена до бяло река, ушите – с всички звуци на водата: от ромона, до грохота, обонянието – със свежият аромат на пролетна гора и вода. Сядаме в едно от ресторантчетата преди манастира и се грижим и за вкуса със салати, скара и картофки на фона на сочно зелена трева осеяна с маргаритки.

Нямаме търпение да дойдем пак!