След вълшебния дворец Пена, хващаме автобус 403 (включен в 10те € от hop on-hop off билета) за Кабо да Рока.

Кабо да Рока е нос, който образува най-западната точка на планинската верига Синтра, на Португалия, на континентална Европа и на евразийската сухоземна маса. От там е само Атлантически океан – чак до Ню Йорк. Тази точка е била считана за края на света във времената преди великите откриватели.

Имам специално отношение към подобни крайни точки – място, след което няма нищо друго освен вода, място, смятано за края на света. Като пристигнахме на нос Добра Надежда, имах порив да се хвърля и да целуна земята там. Наблюдавах безбрежието и си мислех за стотиците кораби, които са се разбили в коварните течения на южния Атлантик. Мислех си и за хилядите, които с умения и упоритост – като Юлия, Яна и Дончо Папазови с Тивия, са успели да преминат след няколко неуспешни опита.

Подобни усещания ме заляха и като слязохме от автобуса при нос Рока. Пронизващият вятър, огромните вълни, високите скали. Безбрежието, океанът, хоризонта настройват мечтателно и действат упояващо. Имаш чувството, че всичко е възможно, че можеш да постигнеш всяка смела мечта и в същото време – си респектиран от величието на природата, изпълнен с благодарност, че си жив, че вдишваш соления морски въздух и си част от безкрая.

Вятърът разрошва косите и подрежда мислите, вълните се разбиват в скалите с мощ, която притежава само откритото море и изглаждат успокояват сърцето, слънцето грее ласкаво и осветява надеждите.  Магия! Магия, която остава в клетките и която най-добре се разбира на място.

Снимаме се на края на света, разхождаме се по пясъчната пътека обезопасена с дървен парапет и вървим към фара. Червено-белият фар, който работи от 1772 е перлата в короната.

Крайбрежието е смесица от пясъчни плажове и скалисти скални носове: около Кабо да Рока скалите са с височина над 100 метра. Цветовете на водата преливат от изумрудено в тъмно синьо – почти черно.

Голяма част от растителността на този нос е низинна и се е адаптирала към солената вода и ветровитите условия. Кабо да Рока е превзета от инвазивен растителен вид, който е навсякъде – дори по скалите. Пълзящо растение, образуващо рогозки, цъфти с нежни жълти цветчета, дори там – на края на света.

Стоим загледани в скалите, океана и безкрая и сме благодарни, че сме живи, че сме заедно и че сме там.

Времето напредва, станало е ранен следобед и обсъждаме, че може би е добре да се прибираме – чакат ни около 50 минути път с автобус до Синтра и после още толкова с влак до гара Росио. Вървейки към спирката, виждаме автобус 417 (част от hop on/hop off мрежата), който ходи до Кашкаиш – курортно градче на северния Атлантик, и решаваме, че ще действаме спонтанно и авантюристично.

След 40 минути сме в Кашкаиш и се наслаждаваме на китната му централна улица, с прецизно подреден калдаръм, прозорци обрамчени с картини от фаянс, палми и плаж в края. Хората се радват на косите лъчи на следобедното слънце, плуват, плажуват, играят карти или стоят загледани в океана.

Продължаваме разходката до подреденото пристанище с цветни платноходки, които се дават под наем.

Прибирането ни до Лисабон е малко объркано, защото слизаме на неправилната спирка от автобуса, после се качваме на друг, с който обикаляме цяла Синтра, но в крайна сметка всичко завършва благополучно. Както Жоро се шегува – изпътувахме всеки цент от 10€, които дадохме за hop on hop off автобусите.

Вечеряме в туристически капан, подведени от обещания за домашна храна приготвена от майката на собственика. Получихме нелоши ястия, но и предястия, които не бяхме поръчвали, а ни таксуваха по близо €10 на човек, заедно с „куверт“ за обслужване. Цените също се различаваха от обявените на таблото.

Изкарахме си добре, но остана неприятно чувство, което Жоро сподели обстойно и със собственика, който ни подведе, така и във всички възможни сайтове за оценка. Мястото се казва Andorra и оценката от 1.5 звезди от общо 5 в Trip Advisor не е случайна.

Следващият ден ще посветим на един от символите на Лисабон, кулата Белем, и на квартала Алфама и нямаме търпение.