След посредствената закуска от първия ден, решаваме да потърсим място отговарящо на Лисабонските ни стандарти за храна и откриваме Paul. Локацията е централна – от масите си гледаме арката на площада на търговията, цените са високи, обслужването – бавно и не особено дружелюбно, но храната е истинско откровение. Спираме се на сочен и ароматен киш със зеленчуции и взимаме две тарталети за проба. Изненадващо (за шоколадов човек като мен), харесвам повече лимоновата. Капучиното и кафето също са превъзходни.

За кулата Белем, взимаме влакче от спирка Cias de Sortes, която е на около 15 минути път пеша от хотела ни и пътят минава през централни улици и реката. Спираме да се полюбуваме на 25ти април или Голдън гейт в Европа.

Билетът струва 2€ на човек. Слизаме на спирка Белем, от където има още около 15 минути пеша до кулата.

Подскачам с радостен възглас (малко като с Париж и Айфеловата кула) като я виждам. Великолепна представителка на португалския Ренесанс, кулата е забележителен пример за архитектурата Manueline. Този стил е в основата на късната готика, като най-характерно за него е използването на пищни, тематични орнаменти, инкрустации в богато издълбана каменна зидария.

Построена е от бежово-бял варовик и е разделена на две части: бастионът и четириетажната кула.

Част от световното културно наследство на ЮНЕСКО, кулата на св. Винсент – официалното ѝ име, често е изобразявана като символ на епохата на откритията в Европа и на Португалия и Лисабон. Построена е като укрепление през 16-ти век и е служила за отправна точка за корабите на португалските откриватели и като церемониална врата към Лисабон.

Застояваме се на стълбите пред кулата, наслаждаваме се на изящната ѝ външност и на слънцето. Представям си вълнението и смелостта на португалските моряци, които от тук са тръгвали да изследват неизвестното и бялата кула е била последната позната гледка, последната връзка с дома. Какво ли са чувствали? Вълнение? Страх? Нетърпение? Мъка по всичко, което изоставят? Порив към всичко, което ги очаква?

Продължаваме разходката към манастира Йеронимос или Херонимитският манастир, който е на пешеходно разстояние, също представител на късната готика и също част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Сядаме на пейка в градината и се любуваме на сградата отдалеч.

Разглеждаме я набързо и отвън, обедното слънце жари и избираме uber, за да се приберем до хотела.

Следобедът посвещаваме на живописния квартал Аlfama. Взимаме uber до място с гледка: терасата на Miradouro da Graça.

Косите лъчи на слънцето огряват светлите сгради с керемидени покриви. Взорът се простира над града до река Тежу и обхваща внушителните камбанарии на две църкви и множество жилищни сгради.

Продължаваме разходката промушвайки се по тесните улички на Алфама – най-старият квартал на Лисабон. Името му идва от арабски Al-hamma, което означава „горещи фонтани“ или „бани“, подобно на „хамам“. По време на мавританското господство Алфама съставлява целия град, който по-късно се разширява на запад.

Алфама се населява от рибарите и бедните (подобно на Трастевере в Рим) и представлява очарователен лабиринт от тесни улички и малки площади.

Отдаваме се на магията на мястото и се гмуркаме в магическа плетеница от прецизно подреден калдаръм, стълби, ниски сгради обрасли с бръшлян, още стълби, улично изкуство, керамични произведения, кокетни врати с елементи от ковано желязо, цветове и много зеленина.

Голяма част от прозорците са нивото на очите ни и неволно надничаме в следобедната рутина на жителите на Алфама – суетят се, приготвят вечеря, пият чай, поливат цветята си, четат вестник, гледат телевизия, четат книга сгушени на дивана и разбира се – простират. Това, което за нас е колоритно и впечатляващо, за тях е ежедневие.

Магия, която е трудно да се опише и пресъздаде със снимки, трябва да се почувства.

Харесваме си прелестен малък ресторант Pateo 13, в който правим резервация и сядаме за вечеря. Обслужването е приятелско и ненатрапчиво, както и цените, а атмосферата с гирляндите от лампички, маси по стълбите от калдаръм и кованото желязо е приказна.

Поръчвам си бакаляу – или риба треска – типична за Португалия, приготвена на скара, а Жоро се спира на ребра. Порциите са огромни, всичко е прясно и вкусно. Рибата е малко суха за моя вкус, но преживяването е сочно.

Лисабон трайно се настанява в сърцата ни.