Последен ден. Последен ден в Лисабон. Дори нямаме цял ден, а няколко часа до ранния следобяд преди да се отправим към летището. Обикновено в последните дни ми е тъжно, носталгично и ревливо – в Южна Африка, например, си и поплаках. С Лисабон е различно. Усещам, че ми е мъчно на някакво ниво и не ми се тръгва. Същевременно съм уверена, че скоро ще се върна и ще се потопя в магията на красиво изписания фаянс огрян от слънцето, стръмните калдаръмени улици, керемидените покриви, прането, октоподите, трамваите, реката, океана, дружелюбните усмивки от непознати и стълбите, разбира се – стълбите.

С тази увереност и с желанието да преживеем, колкото се може повече от Лисабон, се гмуркаме смело в деня си.

Краката сами ни отвеждат до откритието от предишната сутрин – кафе Пол – и се спираме на класически киш лорен и кроасан с яйчен крем и пресни малини, за който имах силен отклик още първия ден. Всичко, отново, е превъзходно. Кишът е сочен, ароматен, с хрупкава коричка. Кроасанът се топи в устата и съчетанието с гладкия и не много сладък крем със свежестта и уханието на малините, е неописуемо.

Продължаваме към реката – по главната пешеходна улица на Лисабон – руа Аугуста. Попиваме от южното слънце, от позитивната вибрация на всички местни и туристи, с които се разминаваме, спираме се на витрините, вдъхваме ароматите на улична храна. Нямаме план и крайна цел и се оставяме на града да ни води.

Сбогуваме се с река Тежу и мостът 25 април. Агентът провежда важен разговор за сватба през 2022, а аз междувременно проверявам интересни факти за Тежу.

Най-дългата река на Пиринейския полуостров – 1007 км, близо 6/7 е в Испания, 47 от нея служат за граница между Испания и Португалия.

Отправяме се към Байро алто, но не по душеизвадските стълби от първата вечер, а по доста по-полегат и широк траверс, по който минава и трамваят. Разходката е приятна и неусетно стигаме до Miradouro de São Pedro de Alcântara – там от, където започна магията ни с нощна панорама към града. Сега се наслажадаваме на същата гледка на двевна светлина. Така затваряме кръга и усещаме завършеност, цялост и удовлетвореност.

Местността е приказна и сядаме на пейка да ѝ се любуваме.

Освен керемидените покриви, водата и св. Георги в далечината, красивите орнаменти от ковано желязо на парапетите, цвърченето на превъзбудени птици и таланта на уличен артист, се дивим и на прецизно подредения калдаръм. Чудим се каква е методологията на поставяне, дали включва ръчен труд или се ползват форми и отново решавам да проверя.

Името на настилката е calçada portuguesa. Състои се от малки плоски парчета камъни, подредени по модел или изображение, подобно на мозайка. Смята се, че този занаят произхожда от Месопотамия, където скални материали са били използвани във вътрешността и извън сградите, като по-късно са пренесени в древни Гърция и Рим.

Процесът е следният: занаятчиите полагат подложки от чакъл върху добре уплътнена канавка от глинести материали, която играе ролята на легло за камъните, действайки като цимент.  Камъните с по-тъмни окраски за красивите изображения се подреждат ръчно. (тази снимка е от Кашкаиш, добавих я за илюстрация)

За съжаление, в момента се правят много малко нови настилки и тази ценна професия е изложена на риск. Типичните за работниците дълги часове и ниски заплати са намалили броя на желаещите. Освен това, настилката е по-малко безопасна (осигурява по-малко сцепление, когато е мокра; хлабавите камъни могат да създадат опасност от препъване), струва повече (заради необходимостта да се осигурят подходящите камъни и ръчния труд) и се износва по-бързо от бетон или асфалт, а всички тези съображения допълнително намаляват интереса към това изкуство.

Купуваме си картини от любезната и талантлива художничка и се отправяме към заведението, в което се влюбих на първата ни вечерна разходка и нямаше места (още едно затваряне на кръга). Ресторант Solar do Duque. На дневна светлина е също толкова примамлив.

Избираме риба тон и октопод с ориз и докато чакаме, правим кратък обзор на всичко преживяно и не можем да се нарадваме на късмета си. Външният вид на това, което ни носят, не е впечатляващ и се притеснявам, че рибата тон ще е пресготвена, а оризът – разварен.

Нищо подобно! Рибата е перфектно приготвена, сурова отвътре, а оризът е толкова вкусен, че мога да го ям всеки ден. Октоподът е крехък и чудесно допълва цялостната хармония.

Лисабон ни изпраща подобаващо и ни оставя за какво да мечтаем до следващото ни посещение.